посъветвам да се захванете здраво с книгите. Открили сте записка за крепостта, има
голяма възможност да намерите още. Съветвам ви, да намерите на дъщеря си подходящо
прикритие извън страноприемницата… някъде в планината.
Не смееше да признае пред капитана, че нито имаше някаква записка за крепостта,
нито пък надежда да открие такава.
— Дъщеря ми е твърдоглава — рече замислено той. — Няма да напусне
страноприемницата.
— Така и предполагах. Но с повече от това не мога да ви помогна. Крепостта не е
под мое командване — той се намръщи. — Чудя се, дали някога е била. Лека нощ.
— Почакайте! — Куза затършува в джобовете и извади кръстчето. — Вземете това.
Вече не ми трябва.
Вьорман пое кръста на дланта си и за миг сведе поглед към него. След това и той
напусна стаята.
Куза се отпусна в количката, налегнат от отчаяние, каквото никога не беше
изпитвал. Нямаше никакъв начин да се измъкне от безизходната ситуация. Ако Молашар
преустанови екзекуциите си, Кемпфер ще поеме за Плойещи, за да организира
систематичното изтребване на румънското еврейство. Ако пък Молашар продължи да
упорства, тогава Кемпфер ще разруши крепостта, а той и Магда ще бъдат първите
пленници в новия лагер. Представи си Магда в ръцете на фашистите и за пръв път осъзна
смисъла на старото клише — съдба, по-лоша от смърт.
Нямаше спасение. Не само неговият живот и този на Магда зависеха от това, как ще
приключи тази история. Трябваше да има някакъв начин да спре Кемпфер. Не биваше да
му позволява, да изпълни мисията си… изглежда за майора бе особено важно да
пристигне в понеделник в Плойещи. Ако бъде забавен, дали няма да изгуби поста си?
Така поне за обречените имаше малка надежда.
Ами ако Кемпфер никога не напусне крепостта? Ако и него сполети фаталната
участ на избитите? Но как? Как да го спре?
Той изхлипа от безпомощност. Беше само един сакат евреин, ограден от отряд
немски войници. Имаше нужда от помощ. От отговори. И то съвсем скоро. Той сви
вкочанените си пръсти и сведе глава.
О Боже! Помогни на твоя скромен слуга, намери пътя за спасение на онези, що те
обичат. Помогни ми да им помогна. Помогни ми да открия как да ги спася от…
Беззвучната молитва потъна в бурята на отчаянието. Какъв смисъл имаше? Колко ли
от безчислените жертви на немците са скръствали ръце в молитва за помощ? И къде са те
сега? Мъртви! И той щеше да е там, ако се надяваше на помощ отгоре. А също и Магда.
Сети си за нещо, което разсея отчаянието.
Беше забравил Молашар.
След като затвори вратата на професорската стая, Вьорман постоя замислено
няколко минути. Преди малко, докато Куза обясняваше поредното си откритие, капитанът
бе споходен от странната мисъл, че ученият едновременно казва истината и ги мами.
Чудно. Каква игра всъщност разиграваше професорът?
Вьорман излезе в огрения от слънцето двор и огледа напрегнатите лица на
часовоите. Всъщност, знаеше че всичко ще свърши така. Две нощи без убийства —
логично бе в третата нещо да се случи. Ето че отново се бяха върнали там, откъдето
всичко започна… само дето труповете бяха с два повече. Общо десет. По един за всяка
нощ. Смразяваща статистика. Защо не беше почакал поне до утре този „влашки болярин“?
Кемпфер щеше да си е тръгнал, а той да е извел войниците си далеч. А сега не им
оставаше нищо друго, освен да прекарат тук следващите три дни. Петък, събота, че и
неделя нощта. Най-малко още три жертви. Може би повече.
Вьорман сви вдясно и се отправи към входа на подземието. Вероятно вече бяха
положили двата нови трупа до предишните. Реши да провери, дали с тях всичко е наред.
Дори есесовците имаха право на свястно отношение, след смъртта си.
Като слезе долу, капитанът надникна в стаята, където бяха открити убитите. Този
път, освен разпраните гърла, на жертвите бяха прекършени и вратовете. Нова проява на
жестокост. Стаята беше пуста, на пода се въргаляха трески от строшената врата. Какво ли
се беше случило тук? Нито един изстрел не е бил произведен от оръжията на часовоите.
Сами ли са залостили вратата срещу нападателя? Защо никой не бе чул виковете им? Дали
изобщо са викали?
Той продължи напред по коридора и до ушите му достигнаха далечни гласове.
Слизайки по стълбите срещна войниците от погребалната команда, които разговаряха
шумно и духаха на замръзналите си ръце. Нареди им да се върнат с него.
— Да видим как сте си свършили работата.