Долу в подземията, трептящата светлина от фенерите играеше по десетте подредени
и покрити с бели чаршафи тела.
— Малко ги пооправихме, хер офицер — рече един редник. — Някои от чаршафите
бяха разместени.
Вьорман огледа сцената пред него. Всичко изглежда беше наред. Явно трябваше да
вземе решение за възможно най-скорошното извозване на телата. Но как?
Капитанът плесна с ръце. Разбира се — Кемпфер! Нали майорът ще поеме в
понеделник — каквото и да се случи дотогава. Той ще откара телата до Плойещи, а от там
ще ги натоварят на самолет за Германия. Идеално… решението е взето.
Изведнъж забеляза, че левият крак на третия труп от края се подава изпод чаршафа.
Наведе се да дръпне покривалото, но откри, че ботушът е мръсен. Изглеждаше, сякаш
притежателят му е бил влачен по пода за ръцете. И двата ботуша бяха покрити с прах.
Вьорман почувства как в него се заражда гняв, но после реши да не обръща
внимание. Какъв смисъл имаше? Мъртвите са си мъртви. Защо да вдига шум около чифт
измърсени ботуши? Миналата седмица това би му се сторило важно. А сега беше само
една дреболия. Досадна подробност. И все пак, нещо в тези мръсни ботуши не му даваше
покой. Не знаеше какво точно. Но имаше нещо.
— Да вървим, войници — рече той, обърна се и пое нагоре. От устата му излизаше
пара. Останалите побързаха да го последват. Тук долу бе направо студено.
Вьорман спря в основата на стълбата и погледна назад. Труповете едва се
различаваха на слабата светлина. Ботушите… отново се замисли за изцапаните, кални
ботуши. А след това пое след войниците нагоре.
Кемпфер стоеше до прозореца в стаята си и гледаше към двора. Беше проследил
Вьорман да слиза в подземието и бе изчакал завръщането му. Капитанът се скри от
погледа му, но той остана до прозореца. Би трябвало да се чувства в относителна
безопасност, поне през тази нощ. Не заради многобройната охрана наоколо, а защото
съществото, което избиваше хората му си бе свършило работата и вероятно се бе
оттеглило да почива.
Но въпреки това, ужасът му растеше.
В него се бе загнездила една непоносима мисъл. Досети се, че до този момент
жертвите бяха все сред войниците. Никой не беше посягал на офицерите. Защо?
Възможно бе причината да е в съотношението между офицерите и войниците — близо
двадесет към един. Ала дълбоко в себе си Кемпфер таеше смразяващото убеждение, че
двамата с Вьорман са били запазени за края.
Не знаеше откъде му бе хрумнала тази мисъл, но постепенно тя се беше изпълнила с
безизходна увереност. Ако можеше да сподели с някого — който и да е — за това, щеше
да е освободен поне отчасти от бремето. Може би дори щеше да заспи.
Но нямаше с кого.
Не му оставаше нищо друго, освен да стои край прозореца докато настъпи зората и
да не затваря очи, додето слънцето не блесне на хоризонта.
23
Крепостта
петък, 2 май
07.32
Тревожно пристъпвайки от крак на крак, Магда чакаше нетърпеливо пред вратата на
крепостта. Въпреки яркото утринно слънце въздухът беше студен. Вледеняващото
мислите усещане за зло присъствие, което до вчера бе неразривно свързано с крепостта, сега сякаш се бе просмукало в прохода. Снощи я бе проследило почти до реката на
дъното, тази сутрин го почувства още щом стъпи на моста.
Високите дървени порти бяха разтворени навътре и бяха подпрени на каменните
стени, които образуваха сводовете на малката входна арка. Магда премести поглед от
кулата, откъдето очакваше да се появи баща й към входа на подземието в задната част на
крепостта. Там войниците продължаваха усилено да рушат стената. И докато вчера в
движенията им се долавяше досада, днес работеха трескаво. Работеха като луди — като
уплашени луди.
Защо просто не си тръгнат? Умът й не побираше, какво толкова ги караше да стоят
тук нощ след нощ, очаквайки да открият поредната жертва. Това беше истинско безумие.
Цялата трепереше от тревога по баща й. Какво ли му бяха сторили, след като са
открили труповете на двамата неуспели насилници? Докато пресичаше моста, дойде й
ужасяващата мисъл, че може би са го екзекутирали. Ала страхът й намаля веднага щом
часовоят се съгласи да повика баща й. Освободена от доскорошните си опасения, тя
потъна в объркани мисли.
Тази сутрин се беше пробудила от шума на пеещите под прозореца птици и острата
болка в лявото коляно. Беше сама в леглото, завита, както си е била с дрехите. Била е