Молашар? В Букурещ непрестанно се носеха слухове за лагери на смъртта, шепнешком се
разказваха ужасяващи истории за жестокости, за безброй избити и какво ли не още. В
началото никой не вярваше, но слуховете упорито продължаваха да се появяват и
постепенно дори най-скептично настроените евреи започнаха да се замислят.
— Чудесно избрано място — продължаваше да нарежда баща й с безизразен глас. —
Лесно достъпно. А опита ли се противникът да бомбардира рафинерията, тъкмо ще
свърши работата на есесовците. А и кой знае? Може би съобщението, че наблизо е
разположен лагер ще разколебае намерението на врага. Макар че лично аз се съмнявам.
Той замълча, после продължи възбудено:
— Кемпфер трябва да бъде спрян.
Магда скочи на крака и се намръщи от болката в коляното.
— Нали не смяташ, че ти можеш да го спреш? Ще си мъртъв поне десет пъти дори
преди да го одраскаш!
— Трябва да открия някакъв начин. Въпросът сега не е в твоя и моя живот.
Обречени са хиляди. И всички те ще бъдат в ръцете на Кемпфер.
Но дори ако нещо го спре… те ще изпратят друг на негово място!
— Да. Но това ще отнеме време, а всяко забавяне е от полза за нас. Може би
междувременно Русия ще нападне Германия, или обратното. Не вярвам две бесни кучета
като Хитлер и Сталин да издържат дълго, без да се нахвърлят едно срещу друго. А при
подобен конфликт лагерът в Плойещи ще бъде забравен.
— Но как може да бъде спрян майорът? — трябваше да накара бащи си да се
замисли, да осъзнае сам колко безумно е намерението му.
— Може би Молашар…
Магда не можеше да повярва на ушите си.
— Татко, не!
Той вдигна ръка.
— Почакай. Молашар намекна, че смята да ме използва като съюзник срещу
враговете. Не знам каква полза би могъл да има от мен, но довечера ще науча. А в замяна
ще го помоля да спре майор Кемпфер.
— Но ти не можеш да сключваш договор с Молашар! Не можеш да му се довериш,
той ще те убие накрая!
Не ме е грижа за моя живот. Казах ти, залогът е твърде голям. А и между другото —
открих в Молашар определено, макар и грубовато благородство. Струва ми се, че съдиш за
него твърде сурово. Реагираш като жена, а не като учен. Той е продукт на своето време, а
времето му е било кърваво. И въпреки това е съумял да запази своето национално
самосъзнание и честа му е накърнена от присъствието на германците. Може би ще успея
да се възползвам от това. Той ни смята за свои сънародници — власи и е благоразположен
към нас. Не ти ли спаси живота от есесовците, които те нападнаха снощи? Лесно можеше
да те превърне в своя жертва. Трябва да го използваме! Нямаме избор.
Магда се замисли, с надежда да открие друга възможност. Но не можа. И макар
вътрешно да се бунтуваше, длъжна бе да признае, че в планът на баща й се таеше макар и
минимална надежда. Дали не съдеше твърде сурово Молашар? Може би й се струваше зъл
просто защото бе различен, друг? Възможно ли бе в него да се крие нещо повече от зла
прокоба? Всъщност, не беше ли майор Кемпфер истинското олицетворение на злото? Не
можеше да отговори. Само да гадае.
— Не ми харесва тая работа, татко — промърмори тя.
— Никой не е казал, че трябва да ни харесва. Никой не ни е обещавал лесни
решения. Нито пък каквито и да е решения — той с мъка сподави прозявката си. — А сега
бих искал да се върна в стаята си. Ако наистина възнамерявам да сключа сделка с
Молашар, ще се нуждая от цялата си изобретателност.
— Сделка с дявола — прошепна едва чуто Магда. Беше по-уплашена от когато и да
било за баща си.
— Не, мила моя. Дяволът е в крепостта, носи черна униформа със сребърна
„Мъртвешка глава“ на шапката и се нарича щурбанфюрер.
Магда неохотно го върна до вратата и после го проследи с поглед, докато се
отдалечаваше от нея. Чувстваше се напълно объркана когато пое към страноприемницата.
Всичко се развиваше прекалено бързо. Доскоро животът й се състоеше в четене на книги, изследователска работа, музика и ноти. Не беше създадена да живее в интриги. Все още се
чувстваше замаяна от чутото преди малко.
Надяваше се, че баща й знае какво върши. Беше се съпротивлявала инстинктивно на
замисления от него съюз с Молашар, докато не беше забелязала изгледа на лицето му. В
очите му блестеше пламъкът на надеждата и малко от онази духовитост, която в
предишните дни го правеше така приятен събеседник. За баща й това бе възможност да се
заеме с нещо истинско, вместо да седи безпомощно в количката. Той изпитваше