— Това няма значение! Баща ми е дошъл от Унгария. Нима аз, който съм роден на
тази земя, не съм истински влах?
— Прав си, разбира се.
Разговорът му се струваше безсмислен. Дано по-скоро да свърши.
— Така е и с евреите, за които говориш. Те са власи и значи са мои сънародници! —
Молашар изправи рамене. — И няма да позволя на нито един германец да нахлува в
родината ми и да избива моя народ!
Колко характерно за неговата епоха — мислеше си Куза. — Обзалагам се, че е
гледал като на нещо съвсем естествено, когато другарите му боляри са избивали своите
селяци. И без съмнение увлеченията по набиване на кол, проявявани от Влад са му
доставяли удоволствие. Въобще за влашкото знатно съсловие е било нещо естествено да
редуцират броя на населението. Но дръзне ли чужденец да го стори…
Молашар бе отстъпил в сенките отвъд светлината на крушката.
— Разкажи ми за тези лагери на смъртта.
— Бих предпочел да не говорим за това…
— Разказвай!
Куза въздъхна.
— Ще ти кажа каквото зная. Първият е бил построен в Бухенвалд, или може би в
Дахау, преди близо осем години. Има и други — във Флосенбург, Равенсбрук, Натцвайлер, Аушвиц и още много, за които вероятно малко хора знаят. Скоро и Румъния ще има свой
лагер — или Влахия, ако предпочиташ — а до едно година ще построят още. Тези лагери
се строят с една единствена цел — да бъдат събрани в тях хора от определен тип,
милиони, а после да бъдат подложени на изтезания, принудителен труд и последващо
унищожение.
— Милиони?
Куза не можеше да разбере какво точно вълнува събеседника му, но не се
съмняваше, че той не е в състояние да схване смисъла на чутото. Молашар бе като сянка
сред сенките, движенията му бяха развълнувани, почти трескави.
— Милиони — повтори Куза.
— Аз ще убия този германски майор!
— Това няма да помогне. Има хиляди като него и те ще дойдат тук. Може би ще
успееш да избиеш част от тях, но рано или късно ще научат за теб и ще те премахнат.
— Кой ги изпраща?
— Водачът им се нарича Хитлер…
— Цар? Принц?
— Не… — Куза затърси подходяща дума. — Мисля, че войвода ще е най-разбираемо
за теб.
— Аха! Войвода! Тогава ще убия него и те ще престанат да идват.
Молашар бе произнесъл тези думи бавно и уверено, но въпреки това Куза почти не
бе в състояние да ги осмисли.
— Какво каза?
— Господарят им Хитлер — когато възстановя силите си ще изпия живота от него!
Куза се почувства така, сякаш целия ден бе драпал нагоре от дъното на океана за
глътка въздух. А след думите на Молашар бе изплувал и поел с пълни гърди. Ала знаеше
колко лесно е човек да потъне отново.
— Няма да успееш! Пазят го грижливо! И е чак в Берлин!
Молашар отново излезе на светло. Зъбите му бяха оголени и този път лицето му бе
разкривено в подобие на усмивка.
— Охраната му едва ли ще е по-ефективна от всички мерки, които предприеха
неговите слуги тук, в моята крепост. Колкото и залостени врати да има, колкото и
въоръжени хора да го пазят, стига да пожелая аз ще се добера до него. И колкото и далеч
да е от тук, ще го стигна, събера ли веднъж силата си.
Куза едва владееше вълнението си. Ето я последната надежда — по-голяма
отколкото бе мечтал.
— И кога ще е това? Кога можеш да отидеш в Берлин?
— Ще съм готов утре вечер. Тогава ще съм достатъчно силен — след като изтребя
нашествениците.
— Добре че не ме послушаха, когато им казах, че най-доброто решение е да
напуснат крепостта.
— Какво? — извика другият.
Куза не можеше да откъсне поглед от ръцете на Молашар — те се сгърчиха пред
лицето му, готови да го разкъсат по волята на техния господар.
— Съжалявам! — запелтечи той, отстъпвайки назад. — Мислех, че това е твоето
желание.
— Искам да пия от животите им! — ръцете се отдръпнаха. — Когато пожелая нещо
друго, аз ще ти го кажа и ти ще го изпълниш!
— Разбира се! Разбира се! — макар и вътрешно несъгласен, Куза осъзнаваше, че
няма друга възможност. Не биваше да забравя с кого или какво си има работа. Молашар не
би позволил някой да му се изпречва или да му противоречи.
— Добре. Защото имам нужда от помощта на един простосмъртен. От край време е
така. Животът ми е ограничен в тъмните часове, нуждая се от някой, който да се движи по
светлото, да подготвя пътя ми и да върши някои задачи, които изискват дневна светлина.
Така беше когато вдигнах крепостта, така е и сега. В миналото прибягвах до услугите на