говорила по такъв начин с баща си. И което бе по-лошото — той сякаш изобщо не
забеляза. Или това, или не си даде труд да отвръща.
— Глупаво бе от моя страна да идвам сам тук тази сутрин — произнесе той, като че
ли не бе я чул. — Но просто не можех да чакам твоето идване. Трябва да съм по-
внимателен. Не искам да възбуждам подозрения относно моето оздравяване. Само това
ми лисва. Така че, ще трябва ти да ме избуташ.
Макар и неохотно, Магда последва съвета му. За първи път изпита облекчение,
когато го остави до вратата.
Матей Стефанеску беше побеснял. Гневът гореше в гърдите му като раздухани
въглени. Не знаеше защо. Седеше напрегнат и изпънат като струна в гостната на своята
малка къща, в южния край на селцето, на масата пред него димеше чаша чай и се
въргаляше комат хляб. Мислеше си за какво ли не. А гневът му продължаваше да расте.
Спомни си за Александру и синовете му. За това, че не е справедливо цял живот да
работят в крепостта и да печелят злато, докато той тича подир козите нагоре-надолу из
прохода. Никога досега не беше изпитвал завист към Александру, но тази сутрин
изведнъж бе решил, че той и синовете му са в сърцевината на всички злини.
Матей се замисли за своите синове. Защо ли сега не бяха до него? Наближаваше
четирийсет и седем, косата му беше посивяла и сутрин ставите го боляха. А къде бяха тези
нехранимайковци? Зарязаха го още преди две години и поеха за Букурещ да дирят
щастието си в големия град. Пет пари не даваха за старите си родители. Нямаше хабер от
тях, още откакто бяха тръгнали. Ако вместо Александру, той беше получил тази работа в
крепостта, Матей бе сигурен, че синовете му сега щяха да са до него. А онези — на другия
— щяха да се блъскат за хляба в Букурещ.
Отвратителен свят и по-отвратителен щеше да става. Дори собствената му жена бе
толкова мързелива, че още не бе станала, за да се погрижи за него. Беше време, когато
Йоана не го пускаше да излезе сутрин, преди да му направи закуска. Но не и тази сутрин.
Не че беше болна. Просто бе отрязала:
— Иди си я направи сам!
Така и направи — свари си чай, но го забрави и сега бе изстинал на масата пред
него. Взе ножа и си отряза филия хляб. Но още при първата хапка го изплю обратно.
Вкиснат!
Матей стовари юмрук върху масата. Повече не можеше да търпи. Все още стиснал
ножа, той изтича в спалнята и се надвеси над изтегналата се в леглото жена.
— Хлябът е вкиснат — рече той.
— Тогава изпечи си пресен — отвърна жена му без да вдига завивките.
— Ти мързелива жено! — извика той пресипнало. Дръжката на ножа бе плъзгава от
пот в дланта му. Гневът му наближаваше точката на взривяване.
Йоана отметна одеялото, изправи се на колена върху леглото, постави ръце на
кръста и вдигна към него подпухналото си лице, с разчорлени черни коси.
— А ти бе — жалко плашило!
Матей замръзна и погледна шокиран жена си. За един кратък миг му се стори, че
излиза от тялото си и наблюдава сцената отстрани. Тези думи бяха толкова нетипични за
Йоана. Та тя го обичаше. И той нея. Но точно в този миг искаше да я убие.
Какво ставаше? Сякаш във въздуха имаше нещо, което с всяко вдишване събуждаше
всичко най-лошо в двамата.
Той отново се озова в тялото си, кипящо от непоносима ярост и вдигна ножа към
жена си. Почувства сътресението на ръката си, когато острието се заби в плътта й, после в
ушите му прозвуча нейният вик на болка и страх. Едва тогава се обърна и излезе, без да
погледне къде я е ударил ножа и дали е още жива.
Докато закопчаваше якичката си, капитан Вьорман надникна през прозореца и видя
професора и дъщеря му да приближават моста. Без да откъсва очи то тях, помисли си със
задоволство, че поне един проблем бе решил успешно, като бе наредил на дъщерята да
живее в хана. Откакто жената я нямаше в крепостта, войниците бяха спокойни, а и тя не
беше се възползвала да избяга, въпреки отдалата й се възможност. Вгледа се по-
внимателно и забеляза, че двамата са потънали в оживен разговор.
Ала нещо не беше наред в сцената. Той присви очи и изведнъж забеляза, че старият
професор не носеше ръкавици. За пръв път виждаше оголените му ръце. И най-странното
бе, че Куза помагаше като въртеше колелата.
Вьорман сви рамене. Изглежда професорът днес се чувстваше по-добре. Той се
обърна и слезе надолу по стълбите, пристягайки колана си пътем. Дворът беше бъркотия
от джипове, камиони, генератори и скални отломъци от крепостната стена. Войниците от