работната бригада бяха спрели за храна. Изглежда днес им липсваше вчерашният
ентусиазъм за работа, но от друга страна — тази нощ нямаше смъртен случай, който да ги
пришпорва.
Чу гласове от вратата и се обърна натам. Професорът и дъщеря му спореха за нещо
пред застиналия часовой. Макар и да не разбираше румънски, Вьорман подсъзнателно се
досети за какво става дума. Момичето изглежда се защитаваше, но нямаше намерение да
се предава. Толкова по-добре. Старецът явно бе тиранин, използващ болестта си като коз, за да получи желаното.
Всъщност, днес наистина не изглеждаше толкова болен. Хрипливият му обикновено
глас сега звучеше ясно и звънко. Професорът без съмнение днес имаше хубав ден.
Вьорман обърна гръб на сцената и пое към столовата. Ала едва изминал няколко
крачки и погледът му се закова върху арковидния вход, от който се слизаше в подземието.
… тези ботуши… тези проклети изкаляни ботуши…
Те го преследваха, измъчваха мислите му… в тях имаше нещо ужасно. Трябваше да
провери отново. Само още веднъж.
Той се спусна по стълбите и забърза по подземния коридор. Нямаше смисъл да
отлага. Само един бърз оглед и отново ще излезе на светло. Вьорман дръпна един окачен
на стената фенер, запали го и се спусна в студеното, безмълвно подземие.
Долу в калта под стълбите, пълзяха три охранени плъха. Вьорман се намръщи
отвратен и посегна към люгера, а плъховете го разглеждаха невъзмутимо. Докато извади и
насочи пистолета, те се скриха.
Вдигнал пред себе си оръжието, Вьорман закрачи към покритите трупове. По пътя
не видя повече плъхове. Напълно бе забравил и за изкаляните ботуши. Единственото,
което го вълнуваше в този момент бе състоянието на убитите войници. Ако плъховете
вече са ги посещавали, нямаше да си прости, че бе забавил откарването им.
Ала на пръв поглед всичко изглеждаше непроменено. Чаршафите си бяха на
местата. Вдигна ги един по един, за да огледа мъртвите лица, но не забеляза някакви
белези от посещение на плъхове. Докосна плътта на едно от лицата… беше студена и
твърда. Непривлекателна като храна дори за един плъх.
И все пак, не биваше да рискува да държи труповете тук, особено след като бе видял
плъховете. Още сутринта ще нареди да ги откарат. Достатъчно дълго бе чакал. Изправи се, готов да си тръгне, но погледът му се спря на една ръка, стърчаща изпод чаршафа. Понечи
да я прибере, но отскочи уплашен още щом се допря до мъртвите пръсти.
Те бяха разръфани.
Като проклинаше плъховете, той приближи лампата за да разгледа причинените
поражения. Гледката накара стомаха му да се свие на върви. Отвратително. Ноктите бяха
покрити с мърсотия, кожата откъсната, а плътта изядена до кост.
Вьорман почувства, че му се гади. И преди бе виждал такива ръце. Беше по време на
миналата война, по погрешка бяха сметнали някакъв ранен в главата войник за мъртъв. И
го бяха погребали. След като се бе пробудил в ковчега, той бе прокопал няколко метра
земя. Ала въпреки нечовешките усилия, нещастникът не бе издържал до повърхността.
Малко преди да секне дъха му, ръцете му бяха пробили пръстта.
И онези ръце бяха изглеждали досущ като тези пред него.
Треперейки, Вьорман забърза към стълбите. Нямаше никакво желание да зърне и
другата ръка на войника. Въобще не искаше да вижда подобни гледки. Когато и да било.
Той се извърна и побягна към светлината.
Магда се върна право в стаята си, твърдо решена да остане там поне още няколко
часа. имаше толкова много неща, които трябваше да обмисли. Ала откри, че не е в
състояние да разсъждава. Стаята сякаш бе изпълнена със спомени за Глен и отминалата
нощ. Разхвърляното легло в ъгъла непрестанно отвличаше вниманието й.
Тя застана до прозореца и отново загледа крепостта. Злата аура, която преди
няколко дни се криеше зад стените й, сега сякаш се бе просмукала във въздуха наоколо и
още повече объркваше мислите й. Крепостта се издигаше над скалите като зло морско
чудовище, разтворило пипала във всички посоки.
Сведе поглед и в този миг гнездото на близкото дърво привлече вниманието й.
Странно, но малките врабчета, които до вчера не спираха да викат майка си, сега бяха
потънали в мълчание. А може би бяха отлетели от гнездото. Магда не разбираше кой знае
колко от птици, но струваше й се, че тези не бяха съвсем пораснали за самостоятелен
полет.
Разтревожена, тя придърпа един стол и се покатери на него, за да надникне по-
добре в гнездото. Врабчетата си бяха там — неподвижни, застинали трупчета, с