беше като вчера — дрехите, калъфа с меча без дръжка, огледалото. Нещо я тревожеше в
това огледало. Погледна към голата стена над писалището. Пиронът си беше там. Опипа
огледалото и се убеди, че връвта си е на място. А това означаваше, че не е паднало само —
някой го беше свалил. Глен? Защо ще го прави?
Объркана, тя затвори вратата на гардероба и излезе от стаята. Изглежда че острите
думи, които бе разменила с баща й и внезапното изчезване на Глен я правеха излишно
подозрителна. Трябва да се съвземе. Да повярва, че с баща й всичко ще бъде наред, че
Глен скоро ще се върне при нея и че хората в селото ще се оправят.
Глен… къде ли бе отишъл? И защо? През целия вчерашен ден двамата бяха
неразделни, а ето че днес никъде не можеше да го открие. Нима само се бе възползвал от
нея? Задоволил бе страстта си и после я бе изоставил? Не, не можеше да повярва, че е
така.
Изглеждаше истински разтревожен от онова, което му бе казал баща й тази сутрин.
Може би отсъствието му имаше някаква връзка с това. Някак вътрешно чувстваше, че не я
е изоставил.
С приближаване на слънцето към планинския склон Магда стана още по-
неспокойна. Провери отново в стаята му — там всичко си беше по старому. Върна се
отчаяна при прозореца, който гледаше към крепостта. Като се стараеше да не гледа към
замрялото гнездо, тя плъзна очи по стената на клисурата, надявайки се да види поне
някакъв знак от Глен.
Изведнъж забеляза раздвижване в храсталака отдясно на моста. Без да губи повече
време, Магда се затича надолу по стълбите. Това трябваше да е Глен! Той и никой друг!
Юлиу не се виждаше никакъв и тя напусна безпрепятствено страноприемницата.
Още докато наближаваше храсталака, зърна червеникавата му коса. Сърцето й подскочи.
Почувства едновременно облекчение и радост — и малко яд, затова че я бе накарал да
страда през целия ден.
Намери го излегнал се на една скала, с поглед, вперен в крепостната стена. Искаше
й се да се хвърли в обятията му и да се смее от щастие, че е цял и невредим и
същевременно да му кресне за това, че бе изчезнал без да промълви дума.
— Къде беше през целия ден? — запита тя, стараейки се да запази спокойствие.
Той отговори без да се обръща.
— Разхождах се. Трябваше да обмисля някои неща и затова обиколих из прохода.
Доста дълга разходка.
— Липсваше ми.
— И ти също — Глен се обърна и протегна ръка. — Тук има достатъчно място за
двама — усмивката му не беше така лъчезарна и уверена, както по-рано. Изглеждаше
някак странно отвлечен, умислен.
Магда приклекна до него и после се сгуши в обятията му. Хубаво… беше й хубаво да
усеща присъствието му.
— Какво те тревожи?
— Много неща. Ето тези клонки например — той дръпна шепа листа от близкия
храст. — Те изсъхват. Умират. а сега е едва април. А и селяните…
— От крепостта е, нали? — попита Магда.
— Май така излиза, а? Колкото по-дълго останат тук немците, колкото повече
разрушават, толкова по-надалеч се разпростира злото. Така поне изглежда.
— Да, така изглежда — повтори Магда.
— А и баща ти…
— Той и мен тревожи. Не искам Молашар да го използва както намери за добре, а
после да го захвърли… — тя преглътна мъчително, почти неспособна да продължи — …
като другите.
— И по-лоши неща могат да се случат на един мъж, от това да му изпият кръвта.
Нещо в тона му я стресна.
— И друг път си го казвал. В онази сутрин, когато се срещна с татко. Но какво може
да е по-лошо?
— Може да изгуби себе си.
— Да се загуби?
— Не. Да изгуби себе си. Своята същност. Онова, което е, което цял живот се е
старал да бъде. Ето това може да изгуби.
— Глен, не те разбирам — така беше. Или може би не искаше. Имаше някаква
отвлеченост в погледа на Глен, която я притесняваше.
— Хайде да предположим нещо — отвърна той. — Да предположим, че този
вампир, морой, или както го наричат в легендите — сиреч, дух, който денем е прикован в
ковчега, а нощем се надига, за да се храни с кръвта на живите — не е нищо повече от един
мит, за какъвто винаги си го смятала. Да предположим още, че тази легенда е възникнала
като резултат от опитите на древните предци да концептуализират нещо, което е отвъд
техните разбирания и че в основата на този мит е същество, което съвсем не се вълнува от
банални неща като човешката кръв, но вместо това се храни с хорската слабост, събира
сили от безумието и болката, набира мощ от страха, мизерията и деградацията.