Гласът му, тонът му подсилваха притеснението й.
— Глен, не говори така. Това е ужасно. Как може нещо да се храни от болката и
мизерията? Да не искаш да кажеш, че Молашар…
— Само предполагам.
— Е, сигурно грешиш — отвърна уверено тя. — Знам, че Молашар е зъл, може би и
безумен. Така е, защото той е това, което е. Но той не е зъл в смисъла, който описа ти. И
не може да бъде! Преди да пристигнем, той е спасил селяците, взети от майора за
заложници. А и спомни си какво направи, когато ме нападнаха двамата войници — Магда
затвори очи при спомена. — Той ме спаси. А какво по-ужасно от едно изнасилване?
Какво по-привлекателно за същество, което се храни от деградацията? Но Молашар ме
измъкна от лапите ми и ги уби.
— Да. По доста брутален начин, доколкото разбрах от разказа ти.
Потръпвайки, Магда си припомни ужасяващата кончина на войниците, пращенето
на изпотрошените им кости, докато Молашар ги разтърсваше.
— Е и?
— И той се е позабавлявал.
— Можеше да убие и мен, ако наистина го вършеше само за удоволствие. Но не го
стори. Върна ме на баща ми.
— Точно така! — Глен я прониза с поглед.
Изненадана от отговора му, тя замълча, после продължи припряно.
— А пък що се отнася до татко, последните години за него бяха една нескончаема
агония. Мизерно съществуване. И ето че сега е излекуван от склеродермията. Сякаш
никога не е бил болен! Ако Молашар наистина се хранеше с човешкото нещастие, защо не
остави баща ми болен и недъгав, за да черпи сили от болката му? Защо му трябваше да се
лишава от подобна „храна“, като изцери баща ми?
— Защо наистина?
— О, Глен! — възкликна тя и се притисна към него. — Не ме плаши повече, моля
те! Не искам да се карам с теб — стига ми разправията с татко. Няма да го понеса, ако и
ти ми се разсърдиш.
Глен положи ръка на рамото й.
— Добре, права си. Но помисли върху това — баща ти отново притежава здраво
тяло, каквото е имал преди много години. Но кой се крие в него? Същият човек ли е, с
когото дойде тук преди няколко дни?
Именно този въпрос измъчваше Магда през целия ден. И все не можеше да намери
отговора.
— Да… не… не зная! Мисля, че просто е объркан като мен. Но уверена съм, че ще
се оправи. Това е от шока. Всеки би се държал странно, ако неочаквано бъде излекуван от
безнадеждно, прогресивно осакатяващо тялото заболяване. Ще го преживее. Почакай и ще
видиш.
Глен не отговори и Магда му беше благодарна. Това означаваше, че той също желае
между тях да има мир. Извърна глава към дъното на прохода, откъдето вече се надигаше
вечерната мъгла. Нощта наближаваше.
Нощта. Баща й бе казал, че тази нощ Молашар смята да прочисти крепостта от
немците. Очакването будеше в нея надежда, ала същевременно я плашеше, дори
ужасяваше. И дори обгърналата я ръка на Глен не можеше да я успокои напълно.
— Да се връщаме в хана — предложи му тя.
Глен поклати глава.
— Не. Искам да видя какво ще стане там.
— Нощта може да е дълга.
— Може да е най-дългата нощ — произнесе той, като я гледаше. — Нощ без край.
Магда вдигна глава и надзърна в навъсеното му лице. Какво ли го ядеше отвътре? И
защо не желаеше да го сподели с нея?
26
— Готов ли си?
Куза не беше изненадан от тези думи. Откакто се бяха скрили последните лъчи на
слънцето, той седеше в очакване Молашар да се появи. Дочувайки призрачния глас, той се
надигна от креслото, едновременно горд и щастлив, че е способен да го направи. Целия
ден бе очаквал да дойде залеза, проклинайки бавния ход на времето и лениво пълзящото
по небето слънце.
И ето че мигът бе дошъл. Тази нощ щеше да е негова и на никой друг. Никой не
можеше да му я отнеме.
— Готов съм! — изрече той и се обърна към Молашар, чиято сянка помръдваше
отвъд осветения от пламъка на свещта кръг. Куза бе отвил електрическата крушка.
Чувстваше се по-спокоен сред бледото мъждукане на свещта. По-уверено. По-уютно. И
по-близо до Молашар.
— Благодарение на теб, напълно съм в състояние да ти помогна.
Лицето на Молашар остана безизразно.
— Не е необходима голяма сила за да се изцери една болест. Ако мощта ми бе
пълна, щях да го сторя веднага, ала както съм все още слаб трябваше ми цяла нощ.
— Няма лекар на света, който би могъл да го направи.
— Това е нищо! — прекъсна го Молашар като махна отсечено с ръка. — Разполагам
с огромна сила, която може да убива, но и друга, която би могла и да лекува. Между тях