винаги има равновесие. Винаги.
Куза помисли, че Молашар е в нетипично за него философско настроение. Ала тази
нощ нямаха време за философстване.
— Какво ще правим сега? — попита професорът.
— Ще чакаме — рече Молашар. — Не всичко е готово.
— А после? — Куза едва сдържаше нетърпението си. — После какво?
Молашар застана до прозореца и вдигна поглед към тъмния масив на планината.
След продължителна пауза, той заговори с нисък глас.
— Тази нощ смятам да ти поверя източника на моята сила. Трябва да го вземеш, да
го изнесеш от крепостта и да му намериш подходящо скривалище нейде из тия скали. Не
бива да допускаш никой да те спре. И никой не бива да ти го отнема.
Куза го гледаше изненадан.
— Източникът на твоята сила? — той се ровеше трескаво в паметта си. — Не съм
чувал да се споменава нещо подобно при вампирите.
— Така е, защото пожелахме да го запазим в тайна — отвърна Молашар, като се
обърна към Куза. — От него черпя силата си, но той е и най-слабото място в защитата ми.
Дава ми възможност да съществувам под формата, която виждаш, но попаднало във
вражески ръце може да прекрати това съществуване. Ето защо винаги го държа близо до
себе си, за да мога да го защитавам.
— Какво представлява този източник? Къде…
— Един талисман, скрит долу в подземията. Тъй като възнамерявам да напусна
крепостта, не бива да го оставя тук незащитен. Не мога да рискувам и да го взема с мен в
Германия. Затова трябва да го поверя на някой, комуто имам доверие.
Той се приближи.
Куза почувства как кожата му изстива и настръхва, докато Молашар беше впил
поглед в него, но си наложи да не трепне.
— Можеш да ми имаш пълно доверие. Ще го скрия така добре, че дори планинските
кози не ще го открият. Кълна се!
— Така ли? — Молашар пристъпи още една крачка напред. Светлината от свещта
потрепна по восъчното му лице. — Това е най-важната задача, която си изпълнявал
някога.
— Мога да го направя… още сега — Куза стисна юмруци и вместо обичайната
болка в ставите, почувства как се изпълва със сили. — Никой няма да го вземе от мен.
— Съмнително е който и да било да опита. А и да го стори, едва ли ще знае как да
го използва срещу мен. Но от друга страна — талисманът е излят от злато и сребро. Ако
някой го завладее и реши да го стопи…
Куза беше разколебан.
— Нищо не може да остане скрито завинаги.
— Не е необходимо да е завинаги. Само докато приключа с вожда Хитлер и
неговите слуги. Трябва да е в безопасност до завръщането ми. После аз ще се погрижа за
него.
— Ще бъде в безопасност! — Куза отново бе завладян от увереност. Можеше да
скрие какво ли не в тези планини, стига да е за няколко дни. — И върнеш ли се — ще те
чака. Хитлер унищожен — какъв велик ден ще е това! Свобода за Румъния — за евреите.
А за мен — отплата!
— Отплата?
— Да — дъщеря ми ме убеждаваше да не ти се доверявам.
Молашар присви очи.
— Не биваше да го обсъждаш с когото и да било — дори с дъщеря ти.
— Тя също би желала Хитлер да бъде унищожен. Само че не може да повярва в
искреността ти. Изпаднала е под въздействието на някакъв мъж, страхувам се че дори му е
станала любовница.
— Какъв мъж?
За миг на Куза се стори, че Молашар се е сгърбил, восъчното лице сякаш бе
побледняло още.
— Не знам почти нищо за него. Името му е Глен и изглежда проявява интерес към
крепостта. Но що се отнася до…
Куза изведнъж почувства, че го сграбчват и дърпат напред. В миг Молашар бе
протегнал ръка, стиснал реверите му и после го бе вдигнал пред лицето си.
— Как изглежда? — прецеди през стиснати зъби той.
— Той е… висок! — изломоти уплашено Куза, без да откъсва очи от страшните
жълтеникави зъби, само на сантиметри от него. — Почти колкото теб, и…
— Косата му! Какъв цвят е косата?
— Червена!
Молашар го запрати назад, през бюрото и Куза се строполи на пода. Тялото му се
претърколи. В същия миг от гърлото на боляра прокънтя гърлен рев, сред който Куза едва
разпозна думата:
— Глекен!
Куза почувства как главата му се удря в насрещната стена и няколко секунди лежа
замаян. А когато погледът му се проясни отново, той видя на лицето на Молашар
изписано нещо, което не бе предполагал, че някога ще зърне там — страх.
Глекен? — помисли си Куза, присвит, не смеещ да заговори. Не беше ли това името
на тайната секта, която Молашар бе споменал преди две вечери? Фанатиците, които го