бясно. Трябваше да обмисли как да накара майора да извърши онова, което се иска от него
и при това сам да стигне до решението Глен да бъде докаран в крепостта. Междувременно
напусна коридора и излезе на двора.
— Часовой! Часовой! — извика той. Подофицер Остер затича към него, последван
от двама войници. — Извикайте майора! — нареди им той, пухтейки от престорена
умора. — Трябва да говоря с него незабавно!
— Ще предам — отвърна подофицерът. — Но не очаквай да се втурнат незабавно —
войниците се ухилиха при тези думи.
— Кажете му, че съм научил нещо важно за крепостта, за което трябва да се вземат
мерки преди да дойде нощта. Утре ще бъде късно!
Подофицерът погледна един от войниците, кимна към кулата и нареди:
— Бягай!
След това се обърна към другия.
— Погрижи се майорът да не изминава такъв дълъг път за да чуе онова, което
професорът иска да му съобщи.
Избутаха Куза на другия край на покрития с изпочупен камънак двор и го оставиха
да чака там. Професорът седеше притихнал, обмисляйки предстоящите си думи. Измина
доста време преди Кемпфер да се появи гологлав на прага. Имаше намръщен и недоволен
вид.
— Имал си да ми съобщиш нещо, чифут! — запита той.
— От особена важност е, майоре — отвърна с нарочно отслабен глас Куза, за да
накара майора да се наведе над него. — И не е за всякакви уши.
Майор Кемпфер внимателно запрескача камъните, мърморейки проклятия под нос.
Куза не бе очаквал, че сцената ще е толкова забавна.
Най-сетне Кемпфер застана до количката и махна да останалите да се разкарат.
— Дано съобщението да е важно, чифут. Ако си ме повикал тук за някоя глупост…
— Уверен съм, че попаднах на нов източник на информация за крепостта —
прекъсна го Куза с тих, конспиративен тон. — В страноприемницата се е настанил
някакъв непознат. Срещнах се с него днес. Изглеждаше много заинтригуван от това, което
става тук — твърде заинтригуван! Тази сутрин ме разпита съвсем подробно.
— И какво ме интересува мен това?
— Ами, някои от изявления му ми се сториха странни. Толкова странни, че веднага
щом се върнах аз надникнах в забранените книги и открих в тях пасажи, потвърждаващи
изявленията му.
— Какви изявления?
— Сами по себе си не са от особена важност. Това което е по-важно е, че те
потвърждават, че той знае много повече за крепостта, отколкото призна в разговора с мен.
Мисля че по някакъв начин той е свързан с хората, които заплащат поддръжката на
крепостта.
Куза спря за миг, за да позволи на думите да направят необходимото впечатление.
Не искаше да претоварва майора с информация. След кратка пауза продължи:
— Ако бях на ваше място, майоре, бих поканил утре този господин на разговор.
Може би ще научим нещо ценно от него.
Кемпфер изръмжа.
— Не се сравнявай с мен, чифут! Аз не си губя времето, за да каня разни отрепки —
аз нареждам да ми ги доведат! И не възнамерявам, да чакам за това до утре! — той се
обърна и посочи подофицер Остер. — Вземи четирима от моите войници и ги доведи тук
— на бегом! — сетне отново към Куза: — Ще дойдеш с мен, за да съм сигурен, че
арестувам онзи, който ми трябва.
Куза едва прикри усмивката си. Всичко се оказа толкова просто — дяволски просто.
— Другият ти недостатък, за който ще се хване баща ми е, че не си евреин —
обясняваше Магда. Двамата продължаваха да седят сред посърналите листа, без да
откъсват очи от крепостта. Сумракът се сгъстяваше и горе всички светлини вече бяха
запалени.
— Прав е.
— Каква вяра всъщност изповядваш?
— Никаква.
— Но все трябва да си роден с някаква.
Глен сви рамене.
— Може би. Ако е така, значи съм я забравил много отдавна.
— Как можеш да забравиш такова нещо?
— Лесно.
Магда започваше да се обижда от упоритата му съпротива да задоволи
любопитството й.
— Вярваш ли в Бога, Глен?
Той се обърна и я надари с една от чаровните си усмивки.
— Вярвам в теб… това не е ли достатъчно?
Магда се облегна на него.
— Да. Мисля, че е достатъчно.
Би ли могла да заживее с този толкова странен мъж, който така дълбоко вълнуваше
мислите й? Имаше вид на добре възпитан, образован, дори ерудиран, ала същевременно
не можеше да си го представи с книга в ръка. От него се излъчваше сила, но към нея Глен
проявяваше само нежност.
Беше като стегнат възел от противоречия. И все пак Магда чувстваше, че в негово
лице е срещнала онзи мъж, за когото бе мечтала през целия си живот. Бъдещето което си