представяше с Глен не приличаше на нито една от досегашните й мечти. В него нямаше
дълги и скучни ежедневия, а само безкрайни и страстни нощи. Ако въобще успееше да се
измъкне от пипалата на крепостта, искаше животът й да продължи с Глен.
Не можеше да разбере по какъв начин я запленява този мъж. Единственото, което
чувстваше, е че иска непрестанно да е с него. Винаги. Да се притиска към него в нощите, да му роди деца и да се радва на усмивката му.
Ала сега той не се усмихваше. Гледаше към крепостта. Нещо го измъчваше ужасно,
сякаш го ядеше отвътре. Магда искаше да сподели тази болка, да я облекчи. Но беше
безпомощна, докато сам не й се разкрие. Може би сега бе моментът да опита…
— Глен — изрече тихо тя. — Защо всъщност си тук?
Вместо отговор, той посочи крепостта.
— Там нещо става.
Магда проследи ръката му. Шест фигури се очертаваха в светлината на разтворената
порта — една от тях бе в инвалидна количка.
— Къде ли са повели татко? — запита Магда, чувствайки как напрежението стяга
гърлото й.
— В страноприемницата, най-вероятно. Това е единственото място наблизо, до
което се стига пеша.
— Значи идват за мен — заяви Магда. Това беше единственото разумна обяснение
за нея.
— Не, съмнявам се. Едва ли щяха да помъкнат и баща ти, ако възнамеряваха да те
връщат в крепостта. Нещо друго са намислили.
Като предъвкваше замислено долната си устна, Магда наблюдаваше крачещата във
вечерната мъгла групичка, осветяваща пътя с джобни фенерчета. Войниците преминаха
само на няколко крачки от скривалището на двамата.
— Да изчакаме, докато разберем накъде са тръгнали.
— Ако не те намерят, могат да си помислят че си избягала… и да стоварят гнева си
върху баща ти. А решат ли да търсят, ще те открият — тук сме като в клопка. Няма накъде
да бягаме. Така че по-добре иди при тях.
— А ти?
— Аз ще бъда тук, ако ти потрябвам. Мисля, че колкото по-малко се виждам с тях,
толкова по-добре.
Магда неохотно се надигна и си запроправя път през храсталака. Докато стигне пътя
войниците вече бяха отминали. Проследи ги с поглед. Стори й се, че нещо не е наред. Не
можеше да определи точно какво, ала не я напускаше усещането за някаква затаена
заплаха. Отпред крачеше майорът, зад него есесовците, но най-странното беше, че баща й
изглежда ги следваше доброволно, а дори и разменяше по някоя дума с тях. Не, всичко бе
наред.
— Татко?
Войниците, дори онзи, който буташе количката се обърнаха едновременно и
изправиха пред себе си автоматите. Баща й побърза да ги успокои.
— Спрете — моля ви! Това е дъщеря ми! Оставете ме да говоря с нея.
Магда изтича до него, заобикаляйки страшните фигури в черни униформи. Когато
заговори, тя премина на цигански диалект.
— Защо те доведоха тук?
Той й отвърна по същия начин.
— Ще ти обясня по-късно. Къде е Глен?
— В храстите зад мен — отвърна тя, без да се колебае. В края на краищата —
питаше я баща й. — Защо се интересуваш?
Но баща й вече се бе обърнал към майора и му обясняваше нещо на отсечен немски.
— Ето там! — той посочи към мястото. Четиримата войници бързо се разгърнаха в
полукръг и се запрокрадваха към храстите.
Магда зяпна учудено към баща си.
— Татко, какво правиш? — инстинктивно тя направи крачка към храстите, на Куза я
сграбчи за китката.
— Всичко е наред — увери я той, връщайки се отново на циганския диалект. —
Преди малко научих, че Глен е един от тях!
Магда бе толкова объркана, че този път продължи на румънски.
— Не! Това е не…
— Той е член на група, която направлява нацистите. А ето, че ще използваме
нацисти за да го заловят. Той е по-лош и от тях!
— Това е лъжа!
Баща й се беше побъркал!
— Не, не е! Съжалявам, че аз трябва да ти го кажа. Но по-добре да го научиш от мен,
отколкото да го узнаеш, когато е твърде късно.
— Те ще го убият! — извика тя, завладяна от паника. Но баща й продължаваше да я
стиска, изпълнен с новопридобитата си сила и да шепне в ухото й ужасни неща:
— Не! Няма да го убият! Само ще го задържат за разпит и той ще бъде принуден да
разкрие връзката си с Хитлер, за да си спаси кожата — очите на професора пламтяха
трескаво. — И тогава ще ми благодариш, Магда! И ще разбереш, че съм го направил за теб.
— Направи го за себе си! — извика тя, мъчейки се да се освободи от хватката му. —
Мразиш го и затова…
Откъм храстите се чуха викове, после шум от схватка и малко след това се появи