— И в резултат на това, сега знаеш точно толкова, колкото и преди. Сигурно си
изплашил бедния човечец до смърт. Естествено, че ще побегне! И сега вече не може да ни
каже нищо. Омръзнахте ми с вашите тъпи методи, ти… и другите като теб!
Без да отговори, Кемпфер пое към стаята си, оставяйки Вьорман сам на сред двора.
Този път гневът на капитана не бе прераснал в избухване. Чувстваше само отвращение… и
отчаяние.
Плъзна поглед по събраните наоколо войници. Беше ги вдигнал по тревога преди
няколко минути, когато се разнесоха първите изстрели. Ала бой така и не последва и
всички имаха разочарован вид. Разбираше защо. Той също жадуваше за враг от плът и кръв
с когото да се бие, да нанася удари и да го гледа, как се облива в кръв. Но врагът си
оставаше невидим, неуловим.
Вьорман пое към стълбището на подземието. Тази нощ смяташе отново да се спусне
долу. За последен път. Сам.
Трябваше да е сам. Не можеше да разкрие пред никой подозренията си. Особено
сега — когато бе решил да се пенсионира. Трудно му бе да вземе подобно решение, но
знаеше, че трябва да го стори. Тази война не беше за него. А и така ще задоволи
желанието на партийните членове и командването. Но посмее ли само да сподели, какво
очаква да открие в подземието и незабавно ще го обявят за смахнат. Не биваше да позволи
на нацистите да опозорят по този начин името му.
… окаляни ботуши и разръфани пръсти… окаляни ботуши и разръфани пръсти…
Защото онова, което се криеше долу надминаваше всякаква човешка представа.
Струваше му се, че се досеща за природата му, но не можеше да си позволи да озвучи в
думи собствените си мисли. Не смееше дори да си го представи. Умът му се отдръпваше
от изображението, оставяйки го неясно в здрача, сякаш бе наблюдавано в далечината през
бинокъл, чийто фокус е развален.
Той пресече арката и заслиза по стълбите.
Твърде дълго бе загърбвал несправедливостите в армията и безсмислието на тази
война. Но проблемите не се решаваха по този начин. Сега вече го разбираше. Дошло бе
време да признае пред себе си, че жестокостите, на които бе станал свидетел не са
временно извращение. Страхувал се бе да погледне истината в очите, да признае, че
цялата тази война е несправедлива. Ала след като го стори, не желаеше да има нищо общо
с нея.
Подземието щеше да е мястото на неговото изкупление. Ще може да провери сам
какво става там. Да се изправи очи в очи с опасността. Не го ли стори, никога няма да
намери покой. Само след като изпълни дълга си докрай, ще може да се върне при Хелга в
Ратенау. Вината му ще бъде пречистена. Едва тогава ще може да се почувства истински
баща на Фриц… и ще му забрани да членува в „Югендфюрер“, дори ако трябва да му
счупи краката.
Часовоите край входа още не бяха заели местата си след тревогата. Толкова по-
добре. Така ще влезе необезпокояван и без необходимостта от придружители. Той вдигна
един фенер и се спря неуверено, с поглед вперен в мрака под него.
Кой знае защо му хрумна, че може би се е побъркал. Идеята да се пенсионира сега
му се струваше направо безумна. Толкова дълго си бе затварял очите — не можеше ли да
издържи поне още малко? Защо не? Спомни си за картината горе в неговата стая, онази,
със сянката на обесения труп… която с всеки изминат ден ставаше все по-отчетлива.
Нищо чудно да се е побъркал. Защо му трябваше иначе да слиза долу? При това сам и през
нощта. Защо да не изчака сутринта?
… окаляни ботуши и разръфани пръсти…
Сега. Сега или никога. Във всеки случай, няма да слезе долу невъоръжен. С него е
верният люгер и сребърното кръстче, което му върна професорът. Той пое надолу.
Стигнал бе до средата на стълбите, когато за пръв път чу шума. Спря и се заслуша.
Някъде отдясно се чуваше тихо, хаотично стържене, което сякаш идеше от дълбините на
крепостта. Плъхове? Той насочи светлината на фенера натам, но не видя нищо. Никъде не
се виждаха и гадните дребни създания, които го бяха посрещнали при предишното
слизане. Продължи да слиза, докато наближи мястото където бяха подредени труповете. И
тогава замръзна на място.
Труповете бяха изчезнали.
Още щом вратата се затвори зад него, Куза скочи от количката и изтича до
прозореца. Впери поглед в моста, надявайки се да зърне Магда. Макар луната да грееше
ярко, не можеше да види ясно отсрещната страна на клисурата. Ала Юлиу и Лидия
сигурно бяха наблюдавали случилото се. Те щяха да й помогнат. Сигурен бе.