С огромно усилие на волята се бе сдържал да не скочи от креслото и да изтича на
помощ на Магда. Не биваше да се издава. Разкрие ли пред тях способността си да ходи и
ще изложи на риск плана, който бяха замислили с Молашар. А планът бе по-важен от
всичко на света. Унищожаването на Хитлер бе по-важно от живота на една жена, пък
била тя и неговата дъщеря.
— Къде е той?
Куза се извърна, изненадан от гласа зад него. В тона на Молашар се долавяше
заплаха. Дали сега се бе появил, или бе очаквал завръщането му тук?
— Мъртъв — отвърна професорът, стараейки се да звучи убедително. Почувства, че
Молашар се приближава.
— Къде е тялото?
— В клисурата.
— Трябва да бъде намерено! — Молашар бе застанал толкова близо, че по лицето му
се плъзна лунен лъч. — Трябва да сме абсолютно сигурни!
— Той е мъртъв. Никой не би могъл да оцелее след толкова много куршуми.
Получил е смъртоносни рани поне за дузина мъже. Издъхнал е още преди да е стигнал
дъното. А и падането… — Куза поклати глава при спомена. В друго време, при други
обстоятелства щеше да е ужасен от видяното. Но сега… — Няма съмнение, че е мъртъв.
Молашар все още не беше склонен да повярва в това.
— Трябваше аз да го убия, да почувствам как го напуска диханието на живота.
Тогава и само тогава щях да съм сигурен, че не ще се изпречва на пътя ми. А сега съм
принуден да се доверя на твоята оценка.
— Щом не вярваш — провери сам. Тялото му е долу в клисурата. Защо не отидеш и
се увериш?
Молашар кимна бавно.
— Да… да, ще го направя… за да съм сигурен — той отстъпи назад и мрака го
погълна. — Ще се върна, когато всичко бъде готово.
Куза хвърли последен поглед към хана, после се върна в количката. Все още бе
потресен от откритието на Молашар, че Глекените съществуват. Изглежда нямаше да е
така лесно, да бъде прочистен светът от Адолф Хитлер. И все пак, заслужаваше си да се
опита. Трябваше!
Остана да седи в сгъстяващия се мрак, без да си дава труда да запали свещта.
Надяваше се, че Магда е добре.
Кръвта блъскаше в слепоочията му, а фенерчето потрепваше в ръката му. Вьорман
бе замръзнал сред непрогледния мрак, втренчил поглед в разхвърляните по земята
чаршафи, които не покриваха нищо. Само главата на Лутц се въргаляше наблизо, с широко
отворени очи, зяпнала уста, подпряна на лявото ухо. Всичко останало бе изчезнало…
точно както бе предположил Вьорман. Ала фактът, че донякъде се бе досетил за подобно
развитие не намаляваше шокът от гледката.
Къде ли са те?
Някъде отдалеч продължаваше да се чува тихото подраскване.
Вьорман знаеше, че трябва да стигне до източника му. Изискваше го дългът. Но
първо… той прибра пистолета в кобура, бръкна в джоба на куртката си и извади
сребърния кръст. Чувстваше, че ще го защити по-добре от пистолета.
Протегнал кръста пред себе си, той пое по посока на шума. Постепенно подземието
се стесняваше в схлупен тунел, който се извиваше към задната страна на крепостта. С
всяка крачка дращенето се засилваше. После се появиха плъховете. В началото само
няколко — едри, охранени, изправили се край стената те го проследяваха, докато
минаваше край тях. Нататък ставаха повече, стотици, покриваха дори стените и се
събираха все по-плътно, докато накрая тунелът се скри под плътно покривало от гърчещи
се и писукащи гадини, които го гледаха с блестящите си, черни като мъниста очи.
Вьорман продължи напред, мъчейки се да подтисне отвращението си. Плъховете на пода
се отдръпваха пред краката му, но не проявяваха някакъв особен страх от него. Съжали, че
не взе със себе си шмайзера, макар че едва ли някакво оръжие би ги спряло, решат ли да
стоварят върху му своята плътна маса.
Някъде пред него тунелът свиваше вдясно, когато стигна до там, Вьорман спря и се
ослуша. Странният дращещ звук се чуваше още по-силно. Идеше толкова отблизо, че
капитанът се огледа. Трябваше да бъде крайно внимателен. И най-вече да разбере какво
става, без самият той да бъде открит.
Което значи — да изгаси светлината.
Никак не му се искаше да го прави. Плътният слой от плъхове по стените и пода
будеше в него страх от тъмното. Ами ако единствено светлината ги спираше? Ако… не,
няма значение. Трябваше да узнае, какво се крие отвъд. Само няколко крачки го деляха от
последния завой. Може да ги измине на тъмно, после ще завие и ще направи още две-три
крачки. Ако дотогава не открие нищо, ще запали фенера и ще продължи на светло. В края