във всяването на ужас. Това със сигурност не беше партизанска група, нито някой
фанатизиран бранш на Националната Селска Партия. Беше нещо отвъд пределите на
война, националност или раса.
Но въпреки това, заложниците трябваше да умрат призори. Не можеше да ги
освободи — това би означавало да признае поражението си и да накърни авторитета на
SS. Не биваше никога да позволява подобно нещо да се случи. Нямаше никакво значение,
че смъртта им не ще окаже въздействие на онова… нещо, което избиваше войниците.
Заложниците бяха обречени да умрат.
— Не… няма да умрат — произнесе Вьорман сякаш бе прочел мислите му.
— Какво? — Кемпфер го погледна стреснато.
— Селяните… аз ги пуснах да си вървят.
— Как си посмял! — беше разгневен и най-сетне отново се почувства жив. Надигна
се от креслото.
— Ще ми благодариш по-късно, когато осъзнаеш, че не се е наложило да обясняваш
пред началството систематичното избиване на едно цяло румънско село. А точно това
щеше да се случи. Познавам добре хората от твоя тип. Веднъж захванете ли се с нещо,
колкото и безсмислено да е то, продължавате го докрай. Ето защо реших да ти попреча да
започнеш. Така поне ще виниш само мен. Готов съм да приема упреците ти, а
междувременно да потърсим някое по-безопасно място, където да заемем позиция.
Кемпфер се отпусна назад, преценявайки че решението на Вьорман му е дало
възможност да излезе от трудната ситуация. Чувстваше се изигран. Не можеше да
докладва на началството, че се е провалил. Това би означавало край на кариерата му.
— Няма да се откажа — рече той, мъчейки се да звучи решително.
— И какво ще сториш? Не можеш да се бориш с това!
— Ще се боря!
— Как? Ти дори не знаеш срещу какво си се изправил. Как тогава ще се биеш с него?
— С оръжие! С огън! С… — Кемпфер се присви в креслото, когато Вьорман се
наведе над него. Проклинаше се за своето малодушие, но не можеше да направи нищо.
— Слушай, хер щурбанфюрер. Тези мъже са били мъртви, когато са нахлули в стаята
ти снощи. Мъртви! Кръвта им е изтекла още в задния коридор. Умрели са в твоя скалъпен
затвор. И въпреки това са преминали по коридора до твоята стая, разбили са вратата,
приближили са се до леглото и са се стоварили върху теб. Как ще се бориш с нещо
подобно?
Кемпфер потрепери при спомена.
— Сигурно не са били умрели преди да стигнат стаята ми. Дошли са от лоялност
към мен, за да докладват за раните си.
Не вярваше и на дума от произнесеното. Обяснението му бе хрумнало току що.
— Мъртви са били, приятелче — рече Вьорман без следа от съчувствие в гласа си.
— Не си огледал телата им, защото си бил прекалено зает да почистваш лайната от
гащите си. Но аз ги огледах. Разгледах ги внимателно, както и всички останали жертви на
тази прокълната крепост. И повярвай ми — тези двамата са били убити на място. Всички
големи кръвоносни съдове в шията и на двамата бяха разкъсани. Също и трахеята. Дори да
беше самият Химлер, едва ли щяха да имат възможността да ти докладват.
— Били са пренесени! — продължаваше да настоява той, въпреки яркия спомен от
нощта. — Не са вървели!
Вьорман се облегна назад и го загледа с такова презрение, че Кемпфер се почувства
дребен и беззащитен.
— И да лъжеш ли се научи в SS?
Кемпфер не отговори. Не се нуждаеше от оглед на труповете, за да се увери, че са
били мъртви, когато са влизали в стаята му. Знаеше го още в оня миг, когато освети
лицата им с фенерчето.
Вьорман се изправи и пое към вратата.
— Ще съобщя на хората, че тръгваме на зазоряване.
— НЕ! — изкрещя Кемпфер по-силно, отколкото му се искаше.
— Не гориш от желание да останеш тук, нали? — попита малко насмешливо
Вьорман.
— Трябва да приключа тази мисия!
— Не можеш! Ще загубиш! Сляп ли си, та не виждаш какво те чака?
— Разбирам само, че трябва да променя метода.
— Само един луд би останал!
Не искам да остана! — помисли си Кемпфер. — И аз искам да си тръгна също като
другите. При друг подобен случай досега да беше издал заповед за тръгване. Но сега
нямаше право на подобно решение. Наредено му бе да разреши проблема в крепостта —
веднъж и завинаги — преди да се отправи към Плойещи. Провали ли се, зад гърба му
имаше поне дузина подчинени, готови да сграбчат удалата им се възможност и да поемат
командването на Плойещи. Длъжен бе да успее. Не го ли направи, чака го забрава в някоя