да се използва като дневник или счетоводна книга. Очите на мъжа нервно подскачаха от
кървавите петна на пода към червените драсканици по стената, а сетне се вперваха в
непроницаемите лица на четиримата войници, които го бяха измъкнали от леглото за да
го доведат на това ужасно място. Самият Кемпфер избягваше да гледа към петната. Все не
можеше да забрави разпорените гърла на войниците, които се бяха надвесили над него в
леглото.
Най-сетне майор Кемпфер почувства, че ръцете му измръзват въпреки кожените
ръкавици и реши, че е дошъл моментът да поговори с Юлиу. При вида на черната
есесовска униформа съдържателят отстъпи назад и едва не се препъна в купчината
прашни книги.
— Чия е крепостта? — запита Кемпфер с тих и заплашителен глас вместо
предисловие.
— Не зная, хер офицер.
Мъжът говореше немски с отвратителен акцент, но все пак бе по-добре, отколкото
да прибягват до услугите на преводач. Кемпфер зашлеви съдържателя с опакото на ръката
си. Не изпитваше злоба, това бе стандартна процедура.
— Кой държи крепостта?
— Не зная!
Зашлеви го отново.
— Кой?
Съдържателят изхрачи кръв и заплака. Чудесно — вече беше сломен.
— Не зная! — повтори през сълзи той.
— Кой дава парите, с които плащаш на работниците?
— Пратеник.
— От кого?
— Не зная. Никога не ми казва. Мисля, че идват от банка. Пратеникът пристига два
пъти в годината.
— Подписвал си някакви документи — чек, или бележка? От кого?
— Подписвам се на писмо. В горния край е името на Средиземноморската банка в
Швейцария. Цюрих.
— И как идват парите?
— В злато. Златни монети по двадесет леи. Плащам с тях на Александру и
момчетата му. Винаги е било така.
Кемпфер гледаше как Юлиу си трие очите и постепенно идва на себе си. Беше се
добрал до следващата брънка от веригата. Ще трябва да се свърже с централното
управление на SS и да поиска разследване за това кой изпраща златни монети от Цюрих в
този затънтен край на Трансилванските Алпи. Първо чия е сметката и после, кому
принадлежи крепостта.
И тогава?
Не знаеше, но за момента това му се виждаше единственото разумно решение.
Обърна се и загледа думите на стената. Кръвта, с която бяха изписани — кръвта на Флик
и Валц — вече бе станала ръждивокафява. Самите букви или бяха грубо надраскани, или
просто не напомняха на нито един от познатите му писмени знаци. Една две все пак му се
сториха познати. Но като цяло, посланието изглеждаше неразбираемо. Въпреки всичко, в
него сигурно се криеше някакъв смисъл.
???
Той махна с ръка към думите.
— Какво значи това?
— Не зная, хер офицер! — мъжът се сгърчи пред яростния поглед на Кемпфер. —
Моля… недейте!
Нямаше съмнение, ако се съди по държанието му, че Юлиу казваше истината. Но
той никога не се осланяше на първото си впечатление. Ще трябва да притисне този
проклет румънец, да го смачка, да го прекърши и после да го изпрати в селото, за да
разказва за безжалостната съдба, която очаква всеки, попаднал в ръцете на хората с черни
униформи. И тогава всички ще знаят — трябва да сътрудничат, да пълзят в краката и да
треперят от желание, да се поставят в услуга на SS.
— Лъжеш — изкрещя той и удари с разтворена длан Юлиу в лицето. — Тези думи
са на румънски! Искам да знам какво пише!
— Приличат на румънски, хер офицер — стенеше от болка Юлиу, — но не са. Не
знам какво пише! Това съвпадаше с оскъдната информация, която Кемпфер бе получил от
собствения си речник. Заел се бе да изучава румънски още от първия ден, когато научи за
проекта в Плойещи. Вече имаше най-обща представа от дако-румънския диалект и се
надяваше не след дълго да го говори свободно. Нямаше намерение да позволява на
румънците, с които щеше да работи в лагера, да разговарят по между си без да ги разбира.
Но имаше още три разпространени диалекта, които доста се различаваха един от
друг. И написаните на стената знаци, макар и да приличаха, изглежда не принадлежаха на
нито един от тях.
Юлиу — съдържателят на страноприемницата и вероятно единственият грамотен
човек в селото — не беше в състояние да ги разчете. Но въпреки това, щеше да страда.
Кемпфер застана с гръб към него и четиримата есесовци. Не говореше конкретно на
някой от тях, но значението на думите му бе пределно ясно.
— Научете го на преводаческото изкуство.
Настъпи кратка сърцераздирателна пауза, после се чу приглушен удар, последван от