трябваше да се изкачи поне на тридесет градуса за да надникне през източната стена и да
измине още съвсем малко, преди да се скрие зад западната.
Двете стени на прохода бяха почти отвесни, сякаш още малко и щяха да се сринат в
пропастта под тях. Покрити с мрачни, злокобни зъбери, стръмни падове и тесни, сенчести
цепнатини. Преобладаваха кафявото и сивото, глината и гранитът, само тук-там се
виждаше по някое зеленикаво петънце. В ранната пролет дърветата бяха още съвсем голи, стеблата им — гротескно извити от ветровете, а корените, открити, вкопчени в
нащърбените скали. Тези дръвчета му приличаха на изтощени алпинисти, изгубили
надежда да пълзят както нагоре, така и надолу.
Почти непосредствено зад люшкащата се кола на Вьорман оглушително ревяха двата
камиона натоварени с войници, а зад тях идеха останалите машини, с припаси и
амуниции. Колоната пълзеше нагоре по западната стена на прохода, където от стотици
години една естествена издатина в скалата се използваше като път. Проходът Дину, който
пресичаше най-дивата и непозната част на Трансилванските Алпи беше тесен като всеки
забутан планински проход. Вьорман сведе поглед към дъното на клисурата, само на
петдесетина метра по-надолу. Беше съвсем гладко и покрито с трева. Сигурно от там
пътят щеше да е далеч по-къс и приятен, но пък беше непроходим за машините. Не им
оставаше нищо друго, освен да се придържат към пътя в скалите.
Път ли? — изпъшка Верман. Това не беше път. По-скоро някаква пътека, или скална
площадка. Но не и път. Местните жители изглежда не вярваха в бъдещето на двигателите
с вътрешно горене и с нищо не бяха улеснили преминаването на подобни съоръжения
през тази дива местност.
В разстояние само на няколко минути слънцето се скри зад облаците, разнесе се
оглушителен гръм и сетне отново заваля. Вьорман посрещна поредния дъжд с проклятия.
Пак се задаваше буря. Времето тук беше направо отвратително. Една след друга следваха
шквалове, които се спускаха надолу по отвесните скали и разпиляваха ослепителни
гръмотевици във всички посоки, сякаш се готвеха да разцепят самите устои на планината.
Поройният дъжд всеки момент можеше да повлече надолу кална лавина. Пак се
започваше.
Кой би пожелал да живее на такова място? Семената тук вероятно растат мъчително
бавно, а реколтата едва стига, колкото да се засее нова. Вярно, козите и овцете изглежда
се справяха чудесно, сред ярко-зелената трева и бистрите потоци. Но все пак, кой би
пожелал да живее тук?
За пръв път Вьорман зърна крепостта тъкмо когато колоната се провираше през
поредното стадо овце, запречило един тесен завой. Още в първия миг долови нещо
странно в защитното съоръжение, но не можа да определи какво точно. По форма
крепостта напомняше средновековен замък, но беше значително по-малка по размери.
Ето защо местните я наричаха твърдината. Нямаше си собствено име и това също бе
странно. Вероятно е била построена преди много векове, но въпреки това изглеждаше
така, сякаш последният камък е бил поставен едва вчера. В началото дори си помисли, че
някъде по пътя са завили в погрешна посока. Не можеше да повярва, че укреплението
отсреща, където им предстоеше да заемат позиция е било изоставено преди повече от 500
години.
Вьорман нареди на колоната да спре, после свери местоположението по картата и в
края на краищата стигна до извода, че това наистина е бъдещият му команден пост. Той
отново разгледа укреплението, този път по-внимателно.
Преди хилядолетия една огромна каменна плоча се беше отлепила от западната
стена на прохода. Заобикаляше я дълбока и стръмна клисура, през която бушуваха
ледените води на планински поток, който сякаш извираше от самата скала. Именно върху
тази плоча бе построена крепостта. Стените й бяха отвесни, високи най-малко тридесет
метра, изградени от гранитни блокове, които сякаш се срастваха с гранитната скала на
самата планина — с други думи, творението на човека и природата се сливаха в едно
цяло. Но най-странна бе самотната кула, която се издигаше на предната стена. Отгоре
беше като отсечена, от върха й до дъното на клисурата имаше поне стотина метра. Ето
това беше крепостта. Останка от едно отминало време. Единственото примамливо в нея,
бе надеждата да им осигури суха постеля за през нощта.
И все пак странно, че изглеждаше толкова запазена.