15
Крепостта
сряда, 30 април
06.22
Въпреки усилията си тази нощ капитан Вьорман не можа да остане буден. Беше се
настанил до прозореца към двора, с верния люгер в скута, макар че се съмняваше девет
милиметровите куршуми да спрат онова, което нощем кръстосваше крепостта. Но дългите
безсънни нощи и разпокъсаните придремвания през деня си бяха казали своето.
Събуди се внезапно, изгубил ориентация. В първия миг му се стори, че си е у дома, в
Ратенау, при Хелга, която пържи ароматни яйца в кухнята, а момчетата вече са станали и
доят кравите. Но всичко се оказа само сън.
Когато видя, че небето е просветляло, той побърза да се надигне от креслото.
Мракът си беше отишъл и той все още беше жив. Оцелял бе и тази нощ. Ала радостта му
бе краткотрайна, защото беше уверен, че някой друг не е бил такъв късметлия. Знаеше, че
някъде из крепостта лежи труп, окъпан в кръв и чака да бъде открит.
Вьорман пъхна люгера в кобура, пресече стаята и излезе на площадката. Всичко
изглеждаше спокойно. Той заслиза по стълбите, търкайки сънено очи. Когато стигна
първия етаж, вратата на стаята с евреите се отвори и отвътре се показа дъщерята.
Не го видя. Носеше в ръце малък метален съд, а лицето й имаше разгневен вид.
Потънала в мисли, тя излезе през отворената врата в двора и сви към стъпалата за
подземието без дори да го забелязва. Изглежда имаше представа къде отива и това му се
стори странно, преди да се сети, че е била тук многократно. Явно знаеше, че в мазето има
бъчви с прясна вода.
Вьорман пристъпи на двора и я проследи с поглед. Имаше нещо нереално в тази
сцена — жена, крачеща призори по калдъръма, заобиколена от сиви каменни стени
покрити с метални кръстове, а в краката й се виеха пашкулите на утринната мъгла.
Приличаше на сън. Без съмнение, под дебелите вълнени дрехи се криеше стройно и
привлекателно тяло. Имаше някакво естествено очарование в начина, по който
полюшваше бедра и то събуждаше мъжкото у него. Лицето й също бе хубаво, с големи
кафяви очи. Сигурно щеше да е красива, ако посмееше да разпусне косите си под
забрадката.
В друго време, на друго място, в подобна компания тя несъмнено щеше да е в голяма
опасност — пет взвода от изгладнели за жена войници. Но сега тези войници си имаха
друга грижа — те се бояха от тъмното, в което ги дебнеше смъртта.
Тъкмо понечи да я последва в мазето, за да се увери, че наистина е тръгнала за вода,
когато забеляза, че към него тича подофицер Остер.
— Капитане! Капитане!
Вьорман въздъхна и се приготви да чуе неприятната вест.
— Кого загубихме този път?
— Никого! — подофицерът вдигна списъка. — Проверих, всички са живи!
Вьорман не бързаше да се радва, веднъж, през миналата седмица вече се беше
подлъгал. Но поне си позволи малка надежда.
— Сигурен ли си? Съвсем?
— Да, господин капитан. Проверих всички, с изключение на майора. И евреите.
Вьорман неволно погледна към дъното на крепостта, към стаята на майора. Ами ако
е той…?
— Оставих офицерите за накрая — почти се извиняваше Остер.
Вьорман кимна без да го слуша. Възможно ли е? Дали Ерик Кемпфер не беше
поредната жертва? Прекалено хубаво беше, за да се надява. Никога досега Кемпфер не
беше изпитвал такава сляпа омраза към друго човешко същество.
Борейки се с нетърпението си той закрачи натам. Ако Кемпфер беше убит, не само
светът щеше да стане по-чист, но той оставаше най-старши по чин и щеше да изведе
хората си от тук само за няколко часа. Есесовците можеха да дойдат с него или да
останат, докато пристигне друг офицер — тяхна воля. Кемпфер обаче не се съмняваше, че
ще го последват.
Ако, от друга страна, Кемпфер беше още жив, разочарованието нямаше да е така
непоносимо, защото това би означавало, че през изминалата нощ не е загинал нито един
немски войник. Нима не беше чудесно? Духът им ще бъде приповдигнат, щеше да се
появи и слаба надежда, че е прекъсната мрачната серия.
Докато пресичаха двора, Остер добави:
— Как мислите, дали причината е в евреите?
— За кое?
— Затова, че снощи не умря никой.
Вьорман спря и вдигна поглед към прозореца на Кемпфер, точно над главите им.
Остер очевидно не се съмняваше, че майорът е жив.
— Какво искате да кажете, подофицер? Какво биха могли да направят те?
Остер сбърчи вежди.
— Не зная. Но войниците вярват… нашите войници — те го измислиха. В края на