краищата, това е първата нощ без жертва. А единствената промяна е, че вчера пристигнаха
евреите. Може би те са открили нещо в онези книги, дето ги изкопахме.
— Може би — Вьорман влезе през входа и заизкачва стълбите.
Интригуващо, но малко вероятно. Едва ли за толкова кратко време старият чифут и
дъщеря му са открили нещо. Старият чифут… ето, че и той започваше да говори като
Кемпфер! Отвратително.
Когато стигнаха вратата на Кемпфер, Вьорман пухтеше от умора. Май наистина
прекаляваше с наденичките. А и напоследък много се заседяваше, вместо да скита
наоколо. Тъкмо посягаше към дръжката, когато вратата се отвори и на прага застана
майорът.
— А! Клаус! — изръмжа той. — Стори ми се, че чух някой да идва — Кемпфер
пристягаше на кръста си черния кожен колан с кобура. След като се увери, че го е
поставил добре, той пристъпи в коридора.
— Радвам се, да видя че с теб всичко е наред — рече Вьорман.
Доловил неискреността в гласа му, Кемпфер го прониза с поглед. После погледна
към Остер.
— Е, подофицер? Кой беше тази нощ?
— Господин майор?
— Убитият! Кой умря снощи? От моите, или от вашите беше? Искам чифутинът и
дъщеря му незабавно да бъдат докарани при трупа и да…
— Простете, господин майор, — прекъсна го Остер, — но никой не беше убит
снощи.
Кемпфер вдигна изненадано вежди и погледна към Вьорман.
— Никой? Вярно ли е?
— Щом подофицерът го твърди, нямам основания да се съмнявам.
— Тогава успяхме! — Кемпфер удари дланта си с юмрук. Успяхме!
— Успели сме? Бихте ли ми пояснили, господин майор, какво по-точно сме
направили?
— Ами как, успяхме да изкараме една нощ без смъртен случай! Нали ви казах,
направим ли го веднъж — победили сме врага!
— Вярно — рече Вьорман, като подбираше внимателно думите си. Очевидно се
забавляваше от сцената. — Но все пак, кое оказа така желания ефект? Какво ни защити
през тази нощ? Искам да го знам точно, за да се възползвам от него и идната.
Радостта на Кемпфер повехна със същата скорост, с която бе бликнала.
— Да вървим да видим чифутина — той ги отстрани и се спусна по стълбата.
— Помислих си, че ще ти хрумне тази мисъл — промърмори Вьорман и го последва.
Когато излязоха на двора, Вьорман долови приглушен женски глас, който идеше от
подземията. Не чуваше ясно думите, но тонът очевидна бе уплашен. Жената викаше от
страх, или гняв.
Той се затича към входа на подземията, където преди малко бе слязла дъщерята на
професора — сети се, че името й беше Магда. Видя я в дъното на коридора, пуловерът й
бе разкъсан, скъсана бе ризата и блузата под нея, оголвайки раменете й и едната й гръд.
Тя блъскаше яростно с ръце и крака есесовецът, който бе заровил лице в гърдите й.
В първия миг Вьорман се вцепени, после затича надолу по стълбите. Войникът бе
така погълнат от разголената гръд пред него, че дори на забеляза приближаването му.
Стиснал яростно зъби, Вьорман изрита есесовецът с все сила в хълбока. Достави му
удоволствие да причини болка на един от тези копелдаци. С мъка се сдържа да не
продължи.
Есесовецът изръмжа от болка и се извърна да посрещне нападателя. И макар че
съзря пред себе си офицер, той не изглеждаше особено склонен да се подчини.
В последващите няколко секунди Вьорман мислено се молеше щурмовакът да
отвърне на удара. Дебнеше и за най-малкия жест на съпротива, положил ръка на кобура.
Никога не бе допускал, че би могъл да застреля немски войник, но нещо в него зовеше да
довърши този убиец, олицетворение на всичко, потъпкало родината, армията и кариерата
му.
Войникът направи крачка назад. Вьорман въздъхна.
Какво ставаше с него? Не си спомняше някога да е горял от такава омраза. Убивал
бе неведнъж в бой, от разстояние и лице в лице, но никога не беше мразил. Беше някакво
объркано и неуютно усещане, сякаш в дома му се бе настанил непознат и той не знаеше
как да го изгони.
Докато войникът оправяше раздърпаната си униформа Вьорман погледна към
Магда. Беше се увила в разкъсаните си дрехи и се надигаше от стълбите. После
неочаквано се извъртя и зашлеви насилника през лицето с опакото на ръката си,
отхвърляйки го назад към стената. Толкова изненадващ бе този удар, че войникът изгуби
равновесие и едва не се строполи.
Жената изсъска нещо на румънски, изразът на лицето и тонът ясно разкриваха
смисълът на казаното. После изтича край Вьорман и пътьом вдигна захвърлената съдинка.
Наложи се Вьорман да използва цялото си прусашко самообладание за да не