изръкопляска. Той се обърна бавно към есесовеца, който изглежда се двоумеше дали да
застане мирно или да хукне след девойката за да отвърне.
Девойката… защо я наричаше така в мислите си? Беше не повече от петнадесетина
години по-млада от него и със сигурност с десет години по-възрастна от най-големия му
син — Курт, а той го смяташе за мъж. Може би причината беше в някаква неуловима
свежест в нея, в невинния изглед на очите й. Имаше нещо зад тези очи, нещо безценно,
което заслужаваше да бъде съхранено.
— Името ви, редник?
— Редник Лееб, господин офицер. SS-поделение.
— Често ли ви се случва да насилвате жени, когато сте на пост?
Никакъв отговор.
— Питам — дали онова, което видях бе част от дадената ви заповед за охрана на
подземието?
— Господин офицер, тя е долна еврейка.
Очевидно това би трябвало да обясни всичко, което мъжът бе възнамерявал да
извърши с момичето.
— Не отговорихте на въпроса ми, редник! — гневът му наближаваше точката на
кипене. — Повтарям — опита за изнасилване влизаше ли в преките ви задължения тук?
— Не, господин офицер — отговорът прозвуча неохотно и ядно.
Вьорман пристъпи напред и дръпна шмайзера от рамото на войника.
— Ще бъдете задържан под стража, редник…
— Но, господин офицер!
Вьорман забеляза, че апелът бе отправен не към него, а към някой отзад. Не се
налагаше да се обръща, за да разбере кой е този някой. Вместо това продължи да нарежда, без да губи темпо:
— … за напускане на поста. Подофицер Остер ще изпълни заповедта… — той спря
за миг, обърна се към стълбите и впи поглед в очите на Кемпфер. — … стига, разбира се, майорът да не желае по-тежко наказание.
Формално Кемпфер имаше право в този момент да поеме инициативата в свои ръце.
Поделенията им принадлежаха към различни войскови формирования, а и майорът се
намираше тук по нареждане на Върховното командване, което означаваше, че най-старши
тук е той. Такъв беше и по чин. Но в конкретния случай Кемпфер беше безсилен. Да
остави ненаказан редник Лееб би означавало да си затвори очите пред едно напускане на
поста. Нито един офицер не би допуснал подобно нещо. Кемпфер нямаше избор. Вьорман
го знаеше и бързаше да се възползва.
Майорът нареди сподавено.
— Отведете го, подофицер. Ще се разправям с него по-късно.
Вьорман подхвърли шмайзера на Остер и той поведе съкрушения есесовец по
стълбите.
— При други подобни случаи, — просъска кисело Кемпфер, когато останалите
излязоха, — не желая да се разпореждаш с хората ми. Те са под моя, а не под твоя
команда!
Вьорман се отправи към стълбите. Когато се изравни с Кемпфер, той му препречи
пътя:
— Тогава дръпни им поводите!
Майорът пребледня от неочакваната атака.
— Чуй, господин офицер от SS, — продължи Вьорман давайки воля на гнева си, —
и се старай да слушаш внимателно. Не знам как да ти го кажа, за да ме разбереш по-добре.
Бих опитал с логика, но страхувам се си имунизиран против нея. Затова ще се опитам да
събудя инстинкта ти за самосъхранение — и двамата знаем колко добре е развит при теб.
Мисли — никой не загина тази нощ. И единствената разлика от предишната е
присъствието на двамата евреи. Трябва да има някаква връзка. Ето защо, ако искаш да
получим отговор на въпроса защо убийствата престанаха, дръж животните си далеч от
тях!
Без да чака отговор, опасявайки се, че какъвто и да е само ще подсили гнева му,
капитанът се завъртя и пое към кулата. След няколко крачки чу, че Кемпфер го следва.
Спря се пред вратата на първия етаж, почука и без да чака покана влезе. Вежливостта си
беше вежливост, но цивилните трябваше да знаят кой командва тук.
Професорът хвърли разсеян поглед на влезлите в стаята му офицери. Беше сам в
предната стая, седеше в количката до купа с книги, както го бяха оставили снощи и
отпиваше чай. Погледът му се плъзна по книгите, после се зарея встрани. Спомни си
откъсът, който бе прочел в една от тях през нощта… за това как да се подготвят
жертвоприношенията за някакво божество, чието име се състоеше от труднопроизносима
последователност от съгласни. Потрепери при спомена за онова, което трябваше да бъде
поднесено в жертва и как точно би трябвало да бъде приготвено. Как са могли на времето
да четат подобни умопобъркани…
Вьорман огледа стаята. Беше по-малка от неговата, два етажа по-нагоре, или може
би даваше такъв вид заради купчината от книги.