— Тазсутрешният случай ще се повтаря ли всеки път, когато ни е необходима вода
за пиене? — запита професорът с дрезгав, пресипнал глас. — Нима всеки път, когато
излиза от стаята си, дъщеря ми ще бъде жертва на насилие?
— Вече се погрижих за това — рече му Вьорман. — Войникът ще бъде наказан.
Мога да ви уверя — той хвърли кос поглед на Кемпфер, крачещ в другия край на стаята, —
че случаят няма да се повтори.
— Надявам се — отвърна Куза. — В противен случай обстоятелствата едва ли ще са
подходящи за да търся онова, което ни е нужно в тези книги. Умът се бунтува… да върши
работа, когато е подложен на постоянна заплаха от физическа разправа.
— Съветвам те да избягваш подобни бунтове, чифут! — каза Кемпфер. — Върши си
онова, заради което си тук!
— Искам само да кажа, че не бих могъл да се концентрирам върху текста, когато
непрестанно се тревожа за дъщеря си. Вярвам, че се изразявам достатъчно ясно.
Вьорман почувства, че професорът отправя молбата си и към двамата, но не бе
напълно сигурен за съдържанието й.
— Опасявам се, че подобни случаи са неизбежни — поясни той. — Тя е
единствената жена в крепостта. А жените нямат работа във военни лагери. Освен ако… —
изведнъж му хрумна нещо. Той погледна към Кемпфер. — Ще я изпратим в
страноприемницата. Може да вземе част от книгите и да ги изучава там, а от време на
време ще идва да ви види.
— Изключено! — възпротиви се Кемпфер. — Ще остане тук за да можем да я
държим под око — той се надвеси над Куза. — В момента повече съм заинтригуван от
онова, което си научил снощи и което ни е запазило живи!
— Не разбирам…
— Никой не беше убит през тази нощ — обясни Вьорман. Той потърси някаква
реакция по застиналото като маска лице на стария учен. Стори му се, че в очите на Куза
блесна изненада.
— Магда! — извика той. — Ела тук!
Вратата на задната стая се отвори. Магда изглеждаше поуспокоена след сутрешния
инцидент, но Кемпфер забеляза, че ръката й, поставена на дръжката, трепери.
— Да, татко?
— Снощи не е имало смъртен случай — рече Куза. — Сигурно причината ще е в
някое от тези заклинания, дето ги четох вечерта.
— Вечерта ли? — за миг на лицето на момичето се изписа объркване, дори ужас от
спомена за изминалата нощ. Тя впи очи в баща си и между тях сякаш прелетя някакво
послание, професорът кимна леко и тогава лицето й просветна.
— Чудесно! Чудя се, кое ли от много заклинания ще е било?
Заклинания? Вьорман ги гледаше смаяно. Само допреди седмица би се изсмял на
подобен разговор. От него намирисваше на вяра в черни магии и вълшебства. Но сега…
Готов бе да повярва във всичко, стига да е онова, което им е осигурила нощ без
инциденти. Във всичко.
— Искам да видя това заклинание — заяви Кемпфер, в чийто очи блестеше интерес.
— Разбира се — Куза придърпа един доста дебел том. — Това е „De Vermis
Mysteriis“ от Лудвиг Прин. Написана е на латински. Разбирате ли латински, хер майор?
В отговор майорът стисна устни.
— Жалко — поклати глава професорът. — Тогава ще ви преведа…
— Лъжеш ме, нали, чифутино? — бясно прошепна Кемпфер.
Но Куза дори не трепна и Вьорман се възхити от самообладанието му.
— Отговорът е тук! — извика той, сочейки книгите. — Изминалата нощ го доказва!
Все още не знам какво витае из тази крепост, но с малко повече усилия и време, както и
покой, сигурен съм че ще открия. А сега, приятен ден, господа!
Куза нагласи дебелите си очила и придърпа към себе си книгата. Вьорман сподави
усмивката си от безсилния гняв на майора и заговори преди есесовецът да е направил
нещо прибързано.
— Струва ми се, от интерес на всички ни е да позволим на професора да изпълни
задачата, заради която сме го довели тук, нали?
Кемпфер скръсти ръце на гърба си и пое към вратата. Вьорман го последва, но
преди да излезе погледна към Куза и дъщеря му. Тези двамата криеха нещо. Дали се
отнасяше за крепостта, или за пагубното същество, което кръстосваше из нея, не беше
сигурен. Но в момента това нямаше особено значение. Нека да си пазят тайната, стига
повече хората му да не загиват в нощта. Не беше напълно уверен, че би искал да знае тази
тайна. Ала започнат или отново да откриват трупове, щеше да я изкопчи от тях на всяка
цена.
Едва капитанът затвори вратата зад себе си и професор Куза бутна книгата встрани.
Той разтърка един по един върховете на пръстите си.
Най-трудно му бе винаги на сутринта. Именно тогава болките бяха най-силни,