разиграваше пред двамата германски офицери. Щеше да остане в крепостта, докато научи
всичко което е възможно от съществото, обитаващо подземията. А после нека германците
правят каквото искат с него.
Но Магда… Магда трябваше да поеме към свободата, преди да се отдаде на тази
опасна задача. Не искаше да тръгне сама… ами ако бъде принудена? Капитан Вьорман би
могъл да се окаже от полза тук. Не изглеждаше особено въодушевен от мисълта в
крепостта да пребивава жена. Да, ако го провокира…
Куза се ненавиждаше заради онова, което смяташе да стори.
— Магда! — повика той. — Магда!
Тя отвори вратата.
— Надявам се, че не възнамеряваш отново да ме убеждаваш да напусна крепостта.
Защото в такъв случай…
— Не крепостта, само тази стая. Гладен съм, а германците казаха, че можем да се
храним от тяхната кухня.
— Донесоха ли ни храна?
— Не. И не мисля, че ще го направят. Ще трябва ти да отидеш.
Тя замръзна.
— През двора? Искаш да се върна там след всичко, което се случи?
— Сигурен съм, че няма да се повтори — мразеше да я лъже, но друг избор нямаше.
— Войниците са били предупредени от офицерите. А и този път няма да слизаш в мазето.
Ще си навън, на открито.
— Да знаеш само как ме гледат…
— Не можем да останем без храна.
Настъпи продължителна пауза, през време на която дъщеря му го гледаше. Накрая
кимна.
— Прав си.
Докато пресичаше стаята към вратата, Магда закопча жилетката си чак догоре.
Излезе мълчаливо.
Когато вратата се затвори, Куза почувства че гърлото му се свива. Беше толкова
смела и му вярваше… а той бе предал вярата й в него. Но беше го направил заради нея.
Знаеше добре какво може да я чака отвън, но въпреки това я бе отпратил. Казал й бе, че е
гладен.
А не беше.
16
Делтата на Дунав, източна Румъния
Сряда, 30 април
10.35
Брегът беше съвсем близо.
Идваше краят на тези шестнадесет изнурителни часа, всеки един като ден.
Червенокосият стоеше на обветрения нос и гледаше към брега. Ладията бе прекосила
гладката повърхност на Черно море с учудващо добра скорост, но на единствения й
разтревожен и нетърпелив пътник изглеждаше сякаш пълзят. Имаха късмет поне, че двата
патрулни кораба — румънският и руският — които минаха покрай тях не проявиха
интерес. В противен случай последствията можеха да са пагубни.
Точно отпред се простираха многобройните ръкави на делтата, през които Дунав се
изливаше в морето. Брегът бе блатистозелен и обрасъл. Да се слезе на него нямаше да е
никак трудно, ала пътят до твърдата земя щеше да отнеме доста време. А времето и така
не стигаше!
Трябваше да открие друг път.
Червенокосият погледна през рамо към стария турчин на руля и после отново огледа
делтата. Ладията не газеше особено дълбоко, със същата лекота щеше да се движи и в
плитки води. Това разкриваше нова възможност — да навлязат по един от тесните ръкави
нагоре по реката докато стигнат Галати. Ще трябва да плават срещу течението, но и така
ще е по-бързо отколкото да се влачи километри наред през блатистите острови.
Той бръкна в колана и извади две мексикански петдесет песетови златни монети.
Заедно се равняваха приблизително на две и половина унции злато. Червенокосият се
обърна и ги подаде на турчина, заговаряйки го на родния му език.
— Кимил! Още две жълтици ако ме откараш нагоре по течението!
Морякът втренчи поглед в монетите, дъвчейки замислено горната си устна. В джоба
си вече имаше достатъчно злато за да се върне като най-богатия човек в селото. Поне за
няколко години. Но нищо не е вечно и не след дълго пак щеше да е като уловена в мрежа
безпомощна риба. Тези две жълтици можеха да отдалечат този ден. Кой би могъл да каже
колко безжалостни дни в морето, колко изгребани километри, или издърпани с улов
мрежи можеха да се равняват на тяхната стойност?
Червенокосият проследи мислите на Кимил, който преценяваше възможните
рискове, които щеше да му струва допълнителната печалба. А междувременно, той също
преценяваше своите рискове. Ще пътуват през деня, близо до брега, защото коритото е
тясно, в румънски води с ладия с турска регистрация.
На пръв поглед изглеждаше безумие. Дори ако по някакво чудо достигнат
необезпокоявани Галати, за Кимил шансовете ще са почти нищожни на обратния път.
Заловят ли го, ще го тикнат в затвора, а ладията ще конфискуват. С други думи, рискът бе