по-малък за червенокосия. Ако ги спрат и ги откарат в пристанището, сигурен бе, че ще
намери начин да се измъкне и да продължи пътуването си. Но Кимил в най-добрия случай
ще изгуби лодката си. В най-лошия — живота си.
Не си заслужаваше. А и не беше честно да постъпва така. Той отдръпна монетите
тъкмо преди турчинът да посегне към тях.
— Няма значение, Кимил — каза червенокосият. — Мисля, че ще е по-добре да се
придържаме към първоначалното споразумение. Остави ме някъде тук.
Старецът кимна, а на лицето му се изписаха последователно облекчение и
разочарование. Вида на протегнатите към него монети го бе накарал да се почувства
глупак.
Докато ладията внимателно се приближаваше към брега, червенокосият отвърза
връвта на преметнатия през гърба му калъф и го вдигна на ръце. На няколко метра от
покрития с пясък и трева бряг Кимил спря двигателя и даде заден ход. Червенокосият се
изправи на предната палуба и скочи на брега.
После се обърна към Кимил. Турчинът помаха и завъртя руля встрани.
— Кимил! — извика той. — Дръж! — една по една, червенокосият хвърли в ладията
двете златни монети. Миг по-късно жълтиците бяха здраво стиснати от мургавата,
мазолеста длан.
Докато зад него се носеха гръмогласни и живописни благодарности в името на
Мохамед и всичко свято, създадено от исляма, червенокосият се огледа и после навлезе в
блатото. Наоколо го дебнеха отровни влечуги, тресавища, издигаха се облаци от хапливи
насекоми, а някъде зад тях се спотайваха постовете на Желязната гвардия. Нито една от
тези опасности не можеше да го спре, но всяка би могла да го забави. Като заплаха за
живота му те бяха несравними с онова, което го очакваше на половин ден път западно от
тук — в прохода Дину.
17
Крепостта
сряда, 30 април
16.47
Застанал до прозореца Вьорман наблюдаваше войниците на двора. Довчера тя бяха
размесени — с черни и сиви униформи, есесовци и редовна армия. Днес следобед бяха
разделени от невидима стена.
Довчера те имаха общ враг, който ги убиваше независимо от цвета на униформата.
Но последната нощ мина без инциденти и сега всички те се държаха като победители,
всеки опитвайки се да препише успеха на себе си. Подобно съперничество бе напълно
естествено. Есесовците се смятаха за елитни части, специалисти в особен тип война.
Хората от армията пък се мислеха за истински войници и макар да се бояха от онова,
което олицетворяваха черните униформи, виждаха мъжете в тях като полицаи.
Още по време на закуска бе изчезнала добронамереността. Сякаш всичко бе
започнало, когато се появи момичето — Магда. В началото имаше няколко закачливи
сръгвания с лакти, докато тя се приближаваше към кухнята, за да вземе храна за баща си.
Нямаше някакъв особен инцидент и все пак, появата на момичето бе разделила двете
военни части. Есесовците автоматически решиха, че след като е еврейка, имат пълното
право да правят с нея каквото си искат. Войниците от своя страна не бяха готови да им
признаят това право. Момичето беше красиво. Колкото и да се стараеше да прикрие
косите си под кърпата и тялото под дебелите дрехи, не можеше да скрие своята
женственост. Тя блестеше над всякакви опити да бъде прикрита. Имаше я в мекотата на
кожата й, в гладката й шия, в блестящите й кафяви очи. С други думи — биваше си я и
истинските воини имаха право първи да й се порадват.
Тогава, сутринта, Вьорман не бе забелязал тази първа цепнатина във войнишката
солидарност.
Когато момичето се появи отново по обед, няколко от войниците в сиво и черно се
сблъскаха. Двама от тях се подхлъзнаха и паднаха. Вьорман побърза да прати подофицера
за да избегне по-сериозни схватки. Дотогава Магда бе взела храната и се бе прибрала.
Малко след обяд тя бе излязла да го потърси. Каза му, че баща й се нуждае от кръст
или разпятие за експериментите си с ръкописите. Би ли могъл капитанът да й услужи с
нещо подобно? Той кимна и й подаде малък сребърен кръст, останал от един от убитите
войници.
И ето че сега едната смяна войници почиваше в двора, докато другата рушеше
задната част на крепостта. Вьорман обмисляше как да избегне сблъсъците на вечеря.
Може би най-добре ще е ако нареди на някой да отнесе храната на стария евреин и
дъщеря му. Колкото по-малко се появяваше сред тях, толкова по-добре.
Вниманието му беше привлечено от някакво раздвижване точно под него. Това беше