или инцидент и автоматически прехвърлят недъга към ума. — „Той не може да ходи,
следователно не е в състояние и да мисли или да се изразява разумно“. И така инвалидите
постепенно се научават да внушават на околните по един или друг начин своите мисли и
намерения така, сякаш са техни собствени. Това не е манипулация, а форма на
убеждаване.
В момента, когато Магда се появи от стаята с вързоп в ръка, капитанът осъзна, че
той също е станал жертва на споменатата манипулация, или „форма на убеждаване“. Вече
знаеше, чие хрумване е Магда да се премести в страноприемницата, а също и защо
толкова често през деня бе отскачала до подземието. Ала тази мисъл не го притесни
особено. Собствените му инстинкти крещяха против присъствието на жената в крепостта.
— Ще трябва да ви оставя без охрана в хана — каза той на Магда. — Уверен съм,
разбирате сама, че опитате ли се да избягате, ще пострада баща ви. Доверявам се на
вашата дума и на привързаността ви към него.
Не добави, че предложението някой от войниците да я охранява би предизвикало
бунт в лагера — възможността едновременно да се напусне крепостта, при това в
компанията на една привлекателна жена щеше още повече да задълбочи търканията
между войниците. Нямаше друг избор освен да й се довери.
Бащата и дъщерята се спогледаха.
— Не се безпокойте, капитане — рече му Магда, без да откъсва поглед от баща си.
— Нямам никакво намерение да бягам и да го изоставям.
Вьорман забеляза, че юмруците на Куза се свиха гневно.
— По-добре ще е да вземеш с тебе това — промърмори Куза, побутвайки копието на
„Ал Азиф“. — Прегледай го тази нощ, а утре ще го обсъдим.
— Нали знаеш, татко, — отвърна дъщеря му с горчива усмивка, — че не мога да чета
арабски. — Тя вдигна друга, по-тънка книга. — Предпочитам да взема тази.
Двамата се гледаха навъсено през масата. Тук очевидно имаше борба на желания и
Вьорман имаше чувството, че се досеща за първопричината.
Неочаквано Магда заобиколи масата и целуна баща си по бузата. Тя приглади
косите му, сетне се изправи и погледна Вьорман право в очите.
— Грижете се за баща ми, капитане. Моля ви. Той е всичко, което имам.
Още преди да помисли, Вьорман чу собствения си глас:
— Не се безпокойте. Ще се погрижа за всичко.
Едва сега се прокле. Не биваше да казва това. Беше в разрез с цялото му офицерско
възпитание и прусашко наследство. Но в очите й имаше нещо, което го караше да отвърне
на молбата й. Нямаше си дъщеря, но ако случайно бе имал, би искал да се грижи за него
така, както тя се грижеше за баща си.
Не… не биваше да се безпокои, че ще избяга. Баща й — той бе опасният. Него
трябваше да наблюдава внимателно. Вьорман си повтори, че в никакъв случай не бива да
се доверява на тези двамата.
Червенокосият пришпори жребеца си сред хълмовете към юго-източният вход на
прохода Дину. В бързината почти не обръщаше внимание на зеленината наоколо.
Слънцето се спускаше все по-бързо пред него, хълмовете от двете страни ставаха все по-
стръмни и скалисти, сближавайки се един към друг. Премине ли веднъж през тесния като
гърло на бутилка вход, проходът ще се разшири. От там пътят ще е лесен, дори в мрака.
Познаваше го като дланта си.
Тъкмо се радваше на късмета си, че не е срещал никакви патрули, когато забеляза,
че малко по-напред на пътя са застанали двама войници с насочени към него пушки.
Отпред блестяха щикове. Червенокосият дръпна юздите на коня, премисляйки мигновено
как да действа. Не искаше проблеми, затова реши да се държи кротко и смирено.
— Накъде си се забързал, козарино? — запита го по-старият от двамата. Имаше
гъсти мустаци и подпухнало лице. Младият се изсмя на обръщението „козарино“.
Изглежда и двамата намираха нещо комично в думата.
— Бързам да се прибера в селото. Баща ми е болен. Моля ви, пуснете ме.
— Всяко нещо с времето си. Докъде смяташ да идеш?
— До крепостта.
— Крепостта ли? Никога не съм чувал за нея. Къде е тя?
За червенокосият това бе възможност да получи допълнителна информация. Щом
тия двамата не са чували за крепостта, значи тя не е въвлечена в някаква военна акция.
— Защо ме задържате? — запита той, като се помъчи да си придаде изненадано
изражение. — Сбъркал ли съм нещо?
— Не ти е работа да разпитваш Желязната гвардия! — отряза го мустакатият. — Я
слез да те поогледаме по-добре.
Значи не бяха обикновени войници, а жандармеристи от Желязната гвардия. Щеше