да е по-трудно, отколкото предполагаше да се промъкне през този пост. Червенокосият
слезе и зачака нетърпеливо, докато двамата го оглеждаха.
— Не си от този край — отбеляза мустакатият. — Дой да ти видя открития лист.
Именно от това се беше боял червенокосият през целия път.
— Не ги нося с мен, господине — отвърна той с невинно изражение. — Толкова
бързах като тръгвах, че ги забравих.
Жандармеристите се спогледаха. Пътник без документи бе човек извън закона —
можеха да се разпореждат с него както си искат.
— Нямаш открит лист? — запита мустакатият и вдигна пушката пред гърдите си.
Докато произнасяше тези думи той забоде приклада в слабините на червенокосия. — И
откъде да знаем, дали не пренасяш оръжие за селяците в планината?
Червенокосият се сви и отстъпи назад, смръщвайки се далеч повече, отколкото го бе
заболяло. Знаеше, че да приеме ударите стоически би означавало да предизвика още
повече мустакатия.
Все така ще стане, мислеше си той. Което и време да е, където и да се намирам,
каквато и власт да управлява, верните й кучета-пазачи са винаги едни и същи.
Мустакатият отстъпи назад и насочи дулото на пушката към червенокосия.
— Претърси го! — нареди той на по-младия.
Онзи преметна своята пушка през рамо и се зае доста грубо да опипва джобовете на
пътника. Спря се, когато напипа колана с парите. После дръпна ризата и измъкна колана.
Когато видяха златните монети, двамата се спогледаха наново.
— И къде ги открадна? — запита мустакатият, като отново го блъсна с приклад.
— Мои са — рече им той. — Това е всичко, което имам. Можете да ги задържите,
само ме пуснете да продължа — наистина го мислеше. Златото повече нямаше да му
трябва.
— О, мерси, ще ги задържим — засмя се мустакатият. — Но първо да видим какво
още носиш. — Той посочи дългия плосък калъф, привързан отстрани на коня. — Отвори
го — нареди на другаря си.
Червенокосият реши, че повече не бива да протака. Не можеше да им позволи да
отворят калъфа.
— Не пипайте това! — извика той.
Вероятно бяха доловили в гласа му заплаха, защото и двамата се втренчиха в нега, а
мустакатият се озъби гневно. Той вдигна пушката, готов наново да забие приклада в
гърдите на пътника.
— Абе ти ли…
Макар следващите движения на червенокосия да изглеждаха грижливо обмислени,
те по-скоро се дължаха на изграден рефлекс. В мига, когато мустакатият замахваше с
пушката, червенокосият сграбчи дулото и я изтръгна от ръцете му. Докато противникът се
цъклеше в празните си ръце, пътникът замахна и заби приклада в челюстта му, а с втория
удар прекърши гръкляна. Извърна се тъкмо, когато другият се готвеше да нанесе удар. С
едно движение заби щика право в гърдите на младия жандармерист. Войникът прегъна
колене, свлече се и издъхна.
Червенокосият огледа безстрастно сцената. Мустакатият беше още жив, но едва ли
щеше да изкара дълго. Той се гърчеше на земята, борейки се отчаяно да прокара поне
глътка въздух през скършения си гръклян.
Също както когато бе убил Карлос моряка, червенокосият не почувства нищо. Нито
триумф, нито съжаление. Не виждаше какво би загубил светът, ако изчезнат тия двамата.
Знаеше добре, че ако се бе забавил само миг, сега той щеше да лежи проснат на земята, ранен или умиращ.
Когато приключи със завързването на колана мустакатият вече беше мъртъв.
Прикри телата сред камъните на хълма, покри ги с храсталаци и продължи в галоп към
крепостта.
Магда кръстосваше нервно малката, осветена от единствена свещ стая в
страноприемницата, търкайки зиморничаво ръце. От време на време спираше и
поглеждаше през прозореца към крепостта. Нощта бе тъмна, високо горе облаците летяха
на юг, а луната не се виждаше никаква.
Мракът я плашеше… мракът и самотата. Не помнеше кога за последен път бе
оставала сама. Знаеше, че сега е изложена на рискове повече от когато и да било. Вярно, наблизо бе Лидия, жената на Юлиу, но с какво можеше да помогне, ако съществото
отново реши да я посети?
От прозореца крепостта се виждаше съвсем ясно — всъщност, това бе единствената
стая, която гледаше на север. Именно по тази причина я бе избрала. Нямаше особени
затруднения, тя бе единствената посетителка.
Юлиу я посрещна внимателно, дори радостно. Това я изненада. И при предишните
им посещения бе проявявал вежливост, но далеч по-сдържана. А сега буквално се
прекланяше пред нея.
От прозореца виждаше ясно стаята на първия етаж в кулата, където знаеше, че се