смееше да го зададе. — Ти вампир ли си?
Отново усмивката, хладна и подигравателна.
— Вампир? Носферату? Морой? Може би.
— Но как тогава…
Молашар разсече въздуха с десница.
— Стига! Стига с тези досадни въпроси! Не ме интересува твоето празно
любопитство. Знам, че си ми сънародник и че земята ни е в ръцете на чужденци. Защо си
с тях? Нима си предал Влашко?
— Не! — пред свирепия поглед на Молашар, Куза почувства как в него отново се
връща познатият страх. — Те ме доведоха тук насила!
— Защо? — думите пронизваха като нож.
— Смятаха, че ще мога да открия причината, поради която избиват войниците им. И
мисля че я открих… нали?
— Да. Откри я — Молашар си позволи поредната безжалостна усмивка. — Нуждаех
се от тях, за да възстановя силата си след дългото бездействие. Ще ми трябват всичките, за да възвърна отново предишното си могъщество.
— Не бива да го правиш! — извика Куза преди да помисли.
Очите на Молашар блеснаха.
— Никога не казвай какво бива и какво не бива да правя в дома си! Още повече
когато в него са се настанили нашественици! Аз се погрижих нито един турчин да не
стъпи в този проход докато го държах, а сега се събуждам и откривам, че крепостта ми е
завладяна от германци!
Целият кипеше от гняв, крачеше из стаята и размахваше юмруци за да подчертае
думите си.
Куза използва тази възможност да повдигне капака на кутийката и да извади
парчето счупено огледало, което Магда му бе дала сутринта. Докато Молашар се мяташе
вбесен из стаята, професорът завъртя огледалото и се помъчи да хване отражението му в
него. Вдигна глава и го видя застанал до книгите отдясно, но когато надзърна в
огледалото, там не се виждаше нищо друго освен самите книги.
Молашар нямаше отражение!
Внезапно огледалото бе дръпнато от ръката му!
— Правиш се на любопитен, а? — той вдигна огледалото и надзърна в него. — Да.
Преданията са верни — аз нямам отражение. А на времето имах — за миг очите му се
замъглиха. — Това вече е минало. Какво друго имаш в тази кутия?
— Чесън — Куза бръкна под капака и извади една глава. — Казват, че прогонвал
вампирите.
Молашар протегна ръка. В средата на дланта му се виждаше кичурче косми.
— Дай ми го — Куза се подчини, Молашар отхапа малко и въздъхна. — Обичам
чесън.
— А сребро? — професорът извади един сребърен медальон останал от Магда.
Молашар не се поколеба да го грабне.
— Какъв болярин щях да съм, ако се страхувах от среброто?
Изглежда, че се забавляваше чудесно.
— А това, — продължи Куза докато ровеше в кутията, — се смята за най-мощното
средство против вампири.
Той извади кръста, който капитан Вьорман бе дал на Магда.
Молашар внезапно отстъпи назад, а от устата му излетя звук, наподобяващ нещо
средно между изхъркване и ръмжене. Той прикри очи.
— Махни го!
— Действа ли ти? — Куза беше изненадан. Нещо се сви в него, докато гледаше как
се измъчва Молашар. — Но защо? Как…
— МАХНИ ГО!
Куза побърза да изпълни поръката, като прикри кръста с една картонена кутия.
Молашар бе оголил зъбите си, сякаш се готвеше да скочи върху него и да го разкъса.
— Надявах се, че в твое лице ще имам съюзник против нашествениците, но виждам
че съм се лъгал!
— Аз също искам да бъдат прогонени! — възрази уплашен Куза, притискайки се в
количката. — Дори повече от теб!
— Ако е така, едва ли щеше да размахваш пред мен това проклятие!
— Но аз не знаех! Можеше да е поредната селска измислица, като чесъна и
среброто!
Трябваше да го убеди!
— Може би — кимна замислено Молашар. После се обърна и отстъпи в мрака,
гневът му — донякъде поутихнал. — Но все още не ти вярвам, Недъгави.
— Не си отивай! Моля те!
Молашар спря в очакващия го мрак и се обърна към Куза, докато се увиваше в него.
Гледаше го мълчаливо.
— Молашар, аз съм на твоя страна! — извика Куза. Не биваше да го пуска сега,
когато толкова много въпроси чакаха отговор. — Моля те, повярвай ми!
В тъмнината вече се виждаха само блестящите точици на Молашаровите очи.
Останалото бе погълнато. Изведнъж от черната завеса изскочи ръка и посочи с пръст
Куза.
— Ще те наблюдавам, Недъгави. И ако се уверя, че мога да ти имам доверие, отново
ще се срещна с теб. Но ако предадеш народа ни, лично ще сложа край на жалкия ти живот.
Ръката изчезна. После и очите. Но думите останаха да висят във въздуха. Мракът
постепенно се разсея, сякаш погълнат от стените. Скоро всичко си беше както преди.