— Естествено.
Двамата влязоха в стаята, Кемпфер отпред. Намериха Куза коленичил на пода, върху
неговия дюшек. Не се молеше. Опитваше се да се покачи обратно в количката. Той
погледна за миг към тях и отново се съсредоточи върху прекъснатото занимание.
Първото желание на Вьорман бе да помогне на стареца. Тъничките ръце с
атрофични мускули изглеждаха напълно неспособни да повдигнат в инвалидната количка
изсъхналото тяло на професора. Но той не беше помолил за помощ, дори с жест или
поглед. Изглежда за него беше въпрос на чест да се настани сам в количката. Вьорман си
помисли, че за този човек вероятно единствената радост и гордост бе собствената му
дъщеря. Не му се искаше да го лишава от това малко постижение.
Куза изглежда знаеше как трябва да се справи. Докато го гледаха — Кемпфер
очевидно се забавляваше добре — Куза подпря количката на стената отзад и с изкривено
от болка и мъка лице започна да се набира по нея, милиметър по милиметър, разгъвайки
скованите си стави. Най-сетне с пъшкане, от което по челото му избиха едри капки пот, Куза се отпусна на седалката и се извъртя, провесвайки изнурените си ръце отстрани.
Дишаше на пресекулки. Все още трябваше да се поизправи малко и да се завърти напред,
но най-тежката част беше отминала.
— Какво искате от мен? — запита той, след като се поуспокои. Сякаш се бе
изпарило онова предпазливо и внимателно обръщение, което бе поддържал в разговорите
от мига на пристигането си в крепостта. Нямаше го и смешноватото обръщение „господа“.
Болката очевидно бе твърде голяма, за да си позволи лукса да бъде подигравателен.
— Какво научи снощи, чифут? — запита Кемпфер.
Куза опря гърба си уморено в облегалката. Той затвори за секунда очи, после ги
отвори и ги присви към Кемпфер. Без очила изглежда беше почти сляп.
— Почти нищо. По всичко изглежда, че крепостта е било построена през
петнадесети век от някакъв боляр, съвременник на Влад Тепеш.
— Това ли е всичко? Два дена ровене в книгите само за това?
— Един ден, майоре — поправи го професорът и в гласа му се долови познатата
заядливост. — Един ден и две нощи. Това е крайно недостатъчно, като се има пред вид, че
материалите са на най-различни езици.
— Не ме интересуват извиненията ти! Искам резултати!
— И не ги ли получихте? — отговорът изглежда беше от значение за Куза.
Докато отвръщаше Кемпфер изправи рамене и изпъчи гърди.
— Две поредни нощи нямаше инцидент, но не вярвам това да е било свързано с теб
— той извърна лице към Вьорман и го погледна мрачно. — Изглежда мисията ми тук е
завършила с успех. Но за да се уверя, ще остана още една нощ преди да потегля.
— Ха! Още една нощ в твоята компания! — възкликна ядно Вьорман, чувствайки
как се разваля настроението му. — Чашата на търпението преля!
Готов бе да издържи какво ли не, но не и още една нощ с Кемпфер!
— Не виждам смисъл да оставате повече тук, хер майор — намеси се Куза с блеснал
поглед. — Убеден съм, че има и други страни, където спешно се нуждаят от вашите
услуги.
Кемпфер сгърчи устните си в подобие на усмивка.
— Нямам намерение да напускам скъпата ти родина, чифутино! Оттук заминавам за
Плойещи.
— Плойещи? Защо пък в Плойещи?
— Скоро ще научиш — той се обърна към Вьорман. — Утре сутринта потеглям.
— Лично ще ти държа вратата отворена.
Кемпфер му хвърли гневен поглед, след това излезе навън. Вьорман го проследи.
Осъзнаваше, че нищо не е постигнато, че убийствата са спрели поради някаква неизвестна
за тях причина и че могат да бъдат възобновени отново във всеки момент — тази вечер,
утре, вдруги ден. Това, на което се радваха беше само една малка пауза, някакъв
необясним мораториум. Не бяха нито научили, нито постигнали каквото и да било. Ала
нямаше намерение да прави съмненията си достояние на Кемпфер. Искаше майорът да се
махне колкото се може по-скоро. А вероятно и майорът го искаше. Нямаше намерение да
казва каквото и да е, което би забавило потеглянето му.
— Какво означаваше това за Плойещи? — попита зад гърба му Куза.
— По-добре да не знаете — той погледна изтерзаното, разтревожено лице на
професора. На масата пред него, до тънките очила лежеше сребърното кръстче, което
дъщеря му бе заела от него вчера.
— Моля ви, капитане, кажете ми. Защо този човек заминава за Плойещи?
Вьорман не му обърна внимание. Професорът и без това си имаше достатъчно