проблеми. Едва ли разказът за създаването на румънски еквивалент на Аушвиц ще му
подейства ободряващо.
— Ако желаете, днес можете да посетите дъщеря си. Но ще трябва вие да отидете
при нея. Тя не бива да идва. — Той се пресегна и вдигна кръста. — Това беше ли ви от
полза?
Куза спря поглед на сребърния кръст, после бързо го отклони встрани.
— Не. Ни най-малко.
— Да си го взема ли?
— Какво? А… не? Не! Все още може да ми послужи. Оставете го тук.
Вьорман беше изненадан от внезапното напрежение в гласа на Куза. Професорът
изглеждаше променен от вчера, някак неуверен в себе си. Вьорман не можеше да посочи
точно в какво, но чувстваше, че има някаква причина.
Той хвърли кръста на масата и се обърна към вратата. Имаше си достатъчно
проблеми, че да се тревожи за професора. Ако Кемпфер наистина си тръгне, трябваше да
помисли върху следващата стъпка. Да остане, или да напусне крепостта? Едно бе ясно —
налагаше се час по-скоро да уреди транспортирането на труповете в Германия.
Достатъчно дълго бяха чакали. Разкара ли се веднъж Кемпфер, всичко ще е далеч по-
просто.
Погълнат от собствените си мисли, той излезе от стаята на професора без да се
сбогува. В мига, когато затваряше вратата, Вьорман зърна професора надвесен над бюрото
с втренчен поглед в сребърния кръст.
Слава Богу, беше жив!
Магда пристъпваше нетърпеливо, докато часовоят отиде да доведе баща й. Бяха я
оставили да чака близо час, преди да отворят вратата. Магда беше станала още призори за
да дойде в крепостта, но никой не беше обърнал внимание на упоритото й тропане.
Безсънната нощ я караше да се чувства раздразнителна и изморена. Но все пак, той беше
жив.
Очите й обходиха двора. Всичко изглеждаше спокойно. В дъното се виждаше
купчина изпотрошени камъни, но в момента никой не работеше. Нямаше съмнение, че
всички бяха отишли на закуска. Защо ли се бавеха? Можеха да й позволят сама да го види.
Неусетно мислите й отплуваха в друга посока. Спомни си за Глен. Тази нощ й беше
спасил живота. Ако не беше я спрял, сигурно немците щяха да я застрелят. Добре, че беше
достатъчно здрав да я задържи, докато дойде на себе си. Все още пазеше ярък спомен за
неговото докосване, когато я притисна към себе си. Нито един мъж досега не беше го
правил — нито пък дори бе изявявал подобно желание. Беше й приятно при спомена за
това. Той пробуждаше в нея усещания и чувства, които отдавна бяха потънали в забрава.
Помъчи се да се съсредоточи върху крепостта и баща й… прогонвайки мисълта за
Глен…
… и все пак, беше се държал мило с нея, беше я успокоил, а след това я беше убедил
да се прибере в стаята си. От там и продължи нощното си бдение. Нямаше какво да прави
край клисурата. Магда се беше почувствала съвършено безпомощна и той беше проявил
разбиране. И когато я беше изпратил до вратата, очите му я бяха погледнали някак
особено — с тъга, или нещо подобно. Вина? Но защо ще изпитва вина?
Тя забеляза някакво движение в основата на кулата и прекрачи през прага. И сякаш
в същия миг топлината и светлината на утринния ден се отдръпнаха от нея, останаха
назад. Имаше чувството, че е излязла от топла къща навън, в зимната нощ. Тя неволно
отстъпи и топлината отново я обгърна, веднага щом се озова навън. Сякаш в крепостта
действаха съвсем други закони на природата. Войниците не забелязваха разликата. Имаше
я само за нея, защото идваше отвън.
Ето че се появи и баща й, със своята количка, тикана от някакъв намръщен часовой,
на когото бяха възложили досадната задача. Още щом зърна лицето на баща си, Магда
веднага се досети че нещо не е наред. Нещо страшно се беше случило през тази нощ.
Искаше й се да се втурне към него, но знаеше добре, че не ще й позволят. Войникът тласна
количката отдалеч и я заряза, оставяйки на Магда да се справи с нея. Без да я спира
напълно, Магда застана зад нея и я изкара на моста. Когато стигнаха средата, Магда реши
първа да наруши легналото по между им мълчание.
— Какво е станало, татко?
— Нищо и всичко.
— Дойде ли той снощи?
— Почакай да стигнем до страноприемницата и ще ти разкажа. Тук сме твърде
близо. Някой може да ни подслуша.
Нетърпелива да научи какво го е разтревожило, тя забърза към страноприемницата,
където слънцето грееше ярко върху свежата трева и се отразяваше в ослепителнобялата
стена на къщата.
След като нагласи количката така, че слънцето да не блести в очите на баща й, тя
коленичи и сграбчи неговите увити в ръкавици ръце. Не изглеждаше никак добре, даже