— Как можеш да го съдиш, Магда? Човек може да бъде отсъждан по равните му. А
кои за Молашар са равни? Не разбираш ли какво означава неговото съществуване? Не
виждаш ли колко много може да промени то? Колко теории и предположения ще бъдат
издухани като от бурен вятър?
Магда кимна бавно, чувствайки почти осезаемо бремето на онова, което бяха
открили.
— Да. Това е форма на безсмъртие.
— Нещо повече! Много повече! Това е като нова форма на живот! Не — греша. Това
е стара форма — ала непозната за нас, що се отнася до степента на научното познание.
Отвъд рационалните, помисли само какви усложнения ще донесе в религиозната сфера —
гласът му потрепери. — Те са… ужасни.
— Възможно ли е всичко това да е истина? — умът й все още се бунтуваше.
— Не зная. Има толкова много да се научи, а времето е толкова малко. Той се храни
с кръвта на живите — няма съмнение, след като видях какво е останало от труповете на
войниците. Всички до един имаха смъртоносни рани на шиите. Снощи се уверих, че той
няма отражение в огледалото — поне тази част от преданията за вампирите е вярна. Но
страхът от чесън, или сребро се оказаха пълна измислица. Вероятно води нощен начин на
живот — напада след залез и се появява само по тъмно. Съмнявам се обаче, че прекарва
дните си заспал в нещо толкова мелодраматично, като например ковчег.
— Вампир — повтори замислено Магда. — Изглежда така нереално, тук, на
слънцето, да разговаряме за подобни неща, толкова смешно…
— Смешно ли ти беше онази вечер, когато изгаси светлината в стаята ни? Засмя ли
се, когато се вкопчи в ръката ти?
Магда се изправи и потърка мястото, където Молашар я бе докоснал, питайки се
дали все още има белег. Тя се обърна с гръб към баща си и нави ръкава на жилетката.
Да… тук беше… сиво-белезникаво овално петънце мъртвешка на вид кожа. Тъкмо преди
да дръпне ръкава забеляза, че петънцето избледнява — кожата си възвръщаше нормалния
цвят под действие на слънчевите лъчи. още докато гледаше, белегът изчезна напълно.
Завладяна от внезапна слабост, Магда се залюля и се вкопчи в перилата на моста, за
да не падне. След като се подпря погледна крадешком към баща си.
Нямаше защо да се притеснява — той отново гледаше към крепостта, сякаш не
забелязваше присъствието й.
— Той е някъде там сега — прошепна Куза. — Чака да настъпи нощта. Трябва пак
да говоря с него.
— Наистина ли е вампир, татко? Болярин отпреди петстотин години? Как можем да
бъдем сигурни че това не е някаква измама? Той може ли да го докаже?
— Да го докаже? — гневно избухна той. — Защо му е да доказва каквото и да било?
Какво го интересува него, дали аз или ти вярваме? Той си има собствени грижи и смята, че аз ще съм му от полза. „Съюзник срещу нашествениците“ — така ме нарече.
— Не бива да му позволяваш да те използва!
— И защо не? Щом му трябва съюзник срещу немците, които са завладели неговата
крепост, аз съм готов да застана до него — въпреки че не виждам, какво полза ще има от
мен. Затова и не казах нищо на фашистите.
Магда си помисли, че може би не само от фашистите крие някои неща. От нея също.
— Татко, не говориш сериозно!
— Ние имаме общ враг, Молашар и аз. Не е ли така?
— За момента — да. А после?
Той игнорира въпроса й.
— И не забравяй, че Молашар може да е от полза в изследванията ми. Трябва да
науча всичко за него. Трябва отново да разговарям с него. Трябва! — погледът му потърси
крепостта. — Толкова много се промени сега… толкова много неща трябва да
преосмисля…
Колкото и да се опитваше Магда не можеше да определи настроението му.
— Какво те тревожи, татко? Нали от години повтаряш, че може би в тези легенди за
вампири има и капчица истина? Рискуваше нееднократно да бъдеш изложен на
подигравки. А сега, когато излезе прав, ми изглеждаш подтиснат. Трябва да се радваш.
— Нищо ли не разбираш? Това беше само едно интелектуално упражнение. Приятно
ми беше да си играя с подобна идея, да я използвам за стимулация на ума ми, а и да
дразня онези дървени глави в университета!
— Повече от това беше и не го отричай.
— Добре… но никога не съм мечтал дори че на света има подобно същество. И
никога не съм си помислял, че ще го срещна очи в очи! — гласът му утихна до шепот. —
Да не говорим за това, че той наистина се бои от…
Магда зачака края, но баща й мълчеше. Беше потънал в себе си, дясната му ръка
безцелно ровичкаше в джоба на палтото.
— Да се страхува от какво? От какво се бои той, татко?