широка, разтворена отпред риза. Той остави столчетата и протегна ръка към баща й.
— Добро утро и на вас, господине. Вече имах удоволствието да се запозная с дъщеря
ви.
— Теодор Куза — отвърна баща й колебливо, със зле прикрита подозрителност. Той
пъхна облечената си в ръкавица ръка в лапата на Глен. Последва почти комично
ръкостискане, след което Глен покани Магда да седне.
— Заповядайте. Тревата е твърде влажна, за да седите на нея.
Магда се изправи.
— Благодаря, ще постоя — рече тя троснато. Яд я беше на начина, по който бе
натрапил компанията си и на това, че ги беше подслушвал. — И без това баща ми и аз
тъкмо си тръгвахме.
Докато Магда заобикаляше количката, Глен внимателно постави ръка на рамото й.
— Моля ви, недейте. Събудих се от гласовете ви и чух, че разговаряте за крепостта и
за някакъв вампир. Не искате ли да си поговорим за това? — той се усмихна.
Магда занемя от гняв, подразнена не само от натрапването му, но и от начина, по
който я беше докоснал.
Въпреки това не отблъсна ръката му. Странно, но докосването пробождаше в нея
неясен трепет. Дори й беше приятно.
Баща й обаче не чувстваше каквато и да е пречка.
— Не бива да споменаване нито дума от чутото пред когото и да било! От това
зависи живота ни!
— Дори за миг не бива да се тревожите — увери го Глен, чиято усмивка беше
изчезнала. Той погледна отново към Магда. — Ще седнете ли? Специално за вас донесох
столовете.
Ръката на Глен се плъзна встрани, когато Магда приседна и тя почувства в себе си
мъничка празнота. Докато го наблюдаваше, той завъртя стола обратно, яхна го и подпря
лакти на облегалката.
— Снощи Магда ми разказа за вампира в крепостта, — поде той — но мисля че
пропусна да ми спомене името, с което се е назовал.
— Молашар — рече баща й.
— Молашар — повтори бавно Глен, сякаш предъвкваше името. Имаше изненадано
изражение. — Мо… ла… шар — той изведнъж се усмихна, сякаш бе решил загадката. —
Да — Молашар. Странно име, не мислите ли?
— Непознато да, — отбеляза Куза — но не и странно.
— А това — продължи Глен като посочи кръста в ръката му. — Правилно ли чух, че
Молашар се боял от него?
— Да.
Магда забеляза, че баща й не даваше никаква допълнителна информация.
— Вие сте евреин, нали, професоре?
Кимване.
— Обичайно ли е евреите да носят със себе си кръст?
— Дъщеря ми ми го зае — като оръдие за експеримент.
Глен се обърна към нея.
— Откъде го взехте?
— Даде ми го един от офицерите в крепостта.
Накъде ли биеше той?
— Негов ли е?
— Не. Каза, че принадлежал на един от убитите войници — тя започна да схваща
посоката на разсъжденията му.
— Странно, — отвърна Глен и отново погледна баща й — че този кръст не е спасил
от гибел неговият първи притежател. Човек би предположил, че съществото което се бои
от кръста би подминало подобна жертва и би потърсило друга — незащитена с подобен
— как да го наречем — амулет?
— Може би кръстът е бил пъхнат в някой джоб — рече баща й. — Или е бил някъде
в багажа му.
— Може би, може би — усмихваше се Глен.
— Не помислихме за това, татко — намеси се Магда, доволна че отново се е
появила възможност да възвърне изгубената му вяра.
— Подлагай всичко на съмнение — промърмори Глен. — Винаги — и всичко. Едва
ли трябва да го припомням на един виден учен.
— Откъде знаете, че съм учен? — тросна се Куза, а в очите му блеснаха познатите
от преди пламъчета. — Освен, ако не ви е казала дъщеря ми.
— Юлиу ми каза. Но има още нещо, което сте пропуснали и очевидно и двамата ще
се почувствате глупаво, когато ви го кажа.
— Нека да се почувстваме — предизвика го Магда. — Моля!
— Добре. Защо един вампир, който се страхува от кръстове ще обитава сграда,
чийто стени са изпъстрени с тях? Можете ли да го обясните?
Магда погледна баща си, за да открие, че и той я гледа изненадано.
— Знаете ли, — рече Куза, като се усмихваше объркано, — толкова често съм идвал
в крепостта и толкова отдавна съм престанал да се чудя на кръстовете, че вече почти не ги
забелязвам!
— Напълно разбираемо. Аз също съм прескачал насам няколко пъти и наистина от
известно време те не ми правят впечатление. Но въпросът остава: Защо едно същество,
което така ненавижда кръстовете, ще се заобикаля с тях? — той стана и пъргаво метна
столчето си на рамо. — А сега, докато мислите над въпроса ми, ще отида да поръчам на