по стената! За това как е станал това, което е. И най-вече трябва да узная защо се страхува
точно от този кръст. Ако не го сторя, аз ще… ще полудея!
Няколко секунди и двамата мълчаха. Дълги, безкрайни секунди. Но Магда усещаше
нещо повече от мълчание между тях. Тя чувстваше, че баща й се отдалечава, затваря се в
себе си и спуска завесата пред нея. Това не беше се случвало никога досега. Винаги бяха
намирали начин да обсъдят проблемите си. а сега той изглежда не го желаеше.
Единственото, което искаше, беше да се върне при Молашар.
— Върни ме обратно — промълви той, когато мълчанието стана непоносимо.
— Остани поне още малко. Твърде дълго стоя в крепостта. Струва ми се, че ти
въздейства.
— Чувствам се чудесно, Магда. И аз съм този, който ще решава колко да остане в
крепостта. А сега — ще ме върнеш ли, или да чакам фашистите да го сторят?
Магда прехапа устни от гняв и разочарование и забута количката към крепостта.
20
Настани се на около метър от прозореца, откъдето можеше да чуе останалата част
от разговора и същевременно оставаше скрит за Магда, в случай, че погледне нагоре.
Одеве беше проявил небрежност. В желанието си да ги подслуша се беше показал навън.
Магда ненадейно бе вдигнала глава и го бе зърнала. И тогава бе решил, че ще е най-добре
ако премине в атака и беше слязъл.
А сега разговорът беше приключил. След като заскърцаха колелата на количката,
той се наведе напред и ги проследи с поглед. Магда изглеждаше външно спокойна, но
несъмнено кипеше от гняв. Той се изтегли още малко напред за един прощален поглед,
преди да ги загуби.
Завладян от внезапно хрумване, Глен изскочи в хола и с три бързи крачки застана до
вратата на стаята, където беше отседнала Магда.
Вратата се отвори с леко побутване и той се насочи към прозореца. Магда се
приближаваше към моста, бутайки количката пред себе си.
Приятно му беше да я гледа.
Беше го заинтригувала още при първата им среща край клисурата, когато бе
разговаряла с него привидно спокойно, ала същевременно бе стискала в ръката си тежкия
камък. И по-късно, когато се бе изправила пред него в предверието на
страноприемницата и бе отказала категорично да смени стаята си и той за пръв път я бе
видял на светло, с блеснали очи, беше почувствал, че стената на непоколебимостта му
поддава. Красиви тъмнокафяви очи, изящни вежди… тя определено му харесваше, а още
по-красива ставаше, когато се усмихваше. Само веднъж го беше сторила в негово
присъствие, присвила очи и оголила белите си, равни зъби. А косата й… къдриците,
които игриво се подаваха изпод забрадката бяха блестящи, червеникави… с разпуснати
коси сигурно щеше да е истинска красавица!
Но влечението му към нея беше повече от физическо. Имаше нещо неуловимо, но
прекрасно в нея. Глен я проследи чак до вратата на крепостта. Часовоят отсреща дръпна
количката, вратата се хлопна и тя остана сама. Когато се обърна и пое обратно, той се
дръпна навътре за да не го забележи. От там продължи да я наблюдава.
Как изглеждаше само! И каква походка! Сигурно знаеше, че поне дузина войници я
изпиват с поглед от стената на крепостта, разсъбличат я и я обладават в мислите си. Но
въпреки това крачеше гордо изправена, походката й бе нито припряна, нито провлечена.
Спокойна и хладнокръвна, сякаш цял живот бе минавала по този път. А сигурно отвътре
гореше!
Той поклати възхитено глава. Много отдавна се бе научил да се затваря зад
непроницаемата обвивка на самообладанието. Това беше единствения начин да оцелее, да
спусне завесата пред прекалено интимните връзки, да намали възможността за
импулсивни постъпки. И най-вече, осигуряваше му ясен, безстрастен и откровен поглед за
всеки и всичко край него, дори когато наоколо цареше хаос.
Той постепенно осъзна, че Магда е една от онези рядко срещани личности, които
притежаваха дарбата да проникват през тази негова защитна обвивка и да нарушават
вътрешното му спокойствие. Привличаше го, а беше спечелила и уважението му — нещо,
което се случваше рядко.
Но не можеше да си позволи подобни увлечения точно в този момент. Трябваше да
поддържа дистанцията. И все пак… толкова отдавна не е бил с жена, а тя пробуждаше в
него чувства, на каквито беше смятал, че вече не е способен. Колко хубаво бе отново да
изпитва нещо. Тя се беше промъкнала през защитата му, но той усещаше, че също е
проникнал зад нейната. Чудесно би било да…
Не! Не можеш да се увличаш! Не можеш да си позволиш загриженост. Не сега!