Когато и да било, но не в този момент! Само един глупак…
И все пак…
Той въздъхна. Най-добре ще е да овладее чувствата си, преди да са излезли извън
контрол. В противен случай резултатите може да са катастрофални. И за двамата.
Почти беше стигнала страноприемницата. Той изскочи от стаята, затвори
внимателно вратата и влезе в своята стая. После се изтегна на леглото, скръсти ръцете си
на тила и зачака да чуе стъпките й нагоре по стъпалата. Но те все не идваха.
За своя изненада, Магда установи, че колкото повече се приближаваше към хана,
толкова по-малко се сещаше за баща си и по-често мислите я отнасяха към Глен. Тези
мисли я караха да се чувства виновна. Беше оставила баща си, сам и беззащитен,
заобиколен от нацисти, в очакване тази нощ да го посети вампир, а тя се прехласваше по
някакъв непознат. И все пак, когато наближи прихлупената постройка, сърцето й затуптя
и тя изпита странна лекота.
Трябва да е от глад, помисли си тя. От сутринта не беше хапвала нищо.
Отпред нямаше никой. До стената беше подпрян дървеният стол, който Глен бе
изнесъл преди малко заради нея. Магда го вдигна и го понесе със себе си, повтаряйки си, че това, което изпитва е по-скоро глад, отколкото разочарование.
Изведнъж си спомни, че Глен бе споменал нещо за закуска. Може би беше вътре. Тя
ускори крачка. Да, наистина беше гладна.
Магда влезе и съгледа Юлиу, седнал в столовата, вдясно от нея. Беше си отрязал
голямо полукръгло парче кашкавал и отпиваше от чаша с козе мляко. Имаше чувството, че
Юлиу се храни най-малко пет пъти на ден.
И беше сам.
— Домнишоара Куза! — възкликна той. — Искате ли кашкавал?
Магда кимна и седна. Не беше чак толкова гладна, колкото си мислеше, но се
нуждаеше от храна за да издържа на изпитанията. Пък и имаше няколко въпроса за Юлиу.
— Този новият посетител, — заговори небрежно тя, докато си режеше от кашкавала,
— в стаята ли му поднесе закуската?
Юлиу вдигна вежди.
— Закуска ли? Не е искал никаква закуска. Някои от туристите си носят храна с тях.
Магда сбърчи чело. Защо беше споменал, че отива при Лидия да поръча закуска?
Нима беше търсил повод за да се измъкне?
— Слушай, Юлиу — гледам че не си така притеснен като снощи. Какво толкова те
беше уплашило?
— А, нищо.
— Юлиу, та ти трепериш! Настоявам да ми кажеш причината. Този човек живее в
стаята до мен — искам да знам дали е опасен.
Съдържателят внимателно режеше кашкавала.
— Ще ме помислите за глупак.
— Не, няма.
— Добре тогава — той остави ножа и заговори с тайнствен шепот. — Когато бях
малко момче баща ми се разпореждаше в страноприемницата и плащаше на работниците
в крепостта. Един ден се оказа, че част от златото което получавахме изчезнало — баща
ми каза, че било откраднато — и той не можеше да плати на работниците пълната
заплата. Същото се случи и при следващата доставка — част от парите бяха изчезнали.
После, една нощ неочаквано в хана дойде някакъв непознат, сграбчи баща ми и започна да
го блъска и премята, сякаш бе направен от слама. И все му повтаряше да намери парите.
„Искам да намериш парите! — крещеше той. — Парите!“ Срам ме е да призная, но
баща ми извади златото. Оказа се, че той го бил скрил. Непознатият направо побесня.
Никога не бях виждал толкова разгневен човек. Той отново започна да бие баща ми и
когато го остави, и двете му ръце бяха счупени.
— Но какво общо има това с…
— Искам да знаете, — продължи Юлиу като се наведе напред и заговори още по-
тихо, — че баща ми беше честен човек и че в началото на века, животът по тези места е
бил много тежък. Той отделил съвсем малко злато, колкото да подсигури прехраната ни
през идващата зима. Щял да го върне, когато се подобрят времената. Това беше
единствената греховна постъпка в неговия праведен и честен…
— Юлиу! — прекъсна Магда потока от думи. — Какво общо има това с мъжа горе?
— Ами че те си приличат, домнишоара. По онова време бях едва десетгодишен, но
помня добре мъжа, който преби баща ми. И никога не ще го забравя. Беше червенокос и
досущ като този мъж. И като него беше около тридесет годишен, само че, — при тези
думи той се засмя безшумно — оттогава трябва да са изминали четирийсет години. Не
може да е същият човек. Ала снощи, на светлината от свещта, аз… аз си помислих, че
отново е дошъл и ще ме пребие и мен…
Магда вдигна въпросително вежди и той побърза да обясни.