чувстваше по-спокойна. Харесваше го, особено очите му, макар че той умело прикриваше
всичко, което можеше да се види в тях.
— Да — кимна тя. — И не.
Той се засмя.
— Ясен отговор. Всъщност два.
Настъпи продължителна тишина и Магда постепенно започна да осъзнава, че Глен е
мъж, силен, едър и мускулест. От него лъхаше на мъжественост, нещо което досега не
беше забелязала. Беше й убягнало и снощи, и тази сутрин, но тук, в малката стая
усещането изпълваше пространството. И това я караше да се чувства странна и малко
особена. Имаше нещо примитивно във всичко това. Чувала бе за животинско
привличане… но дали това изпитваше сега? Или просто причината се криеше в неговата
искряща жизненост?
— Омъжена ли сте? — попита той, поглеждайки златната халка на ръката й —
халката на мама.
— Не.
— Тогава имате любовник?
— Разбира се, че не.
— Защо не?
— Защото… — Магда се поколеба. Не смееше да му признае, че като се изключат
мечтите, беше изгубила всякаква надежда да живее заедно с мъж. Всички подходящи
мъже, които бе срещала през последните години бяха женени, а останалите просто не
заслужаваха внимание. Нито нейното, нито на други жени. Ала едва сега осъзнаваше, че
всички тези мъже бяха бледи и немощни изображения, сравнени с този, който седеше до
нея сега. — Защото подминах възрастта, когато това има някакво значение! — рече тя
накрая.
— Така ли?
— А вие? Женен ли сте?
— Не, за момента.
— Били ли сте?
— Много пъти.
— Изсвирете ми още нещо! — смени темата Магда. Очевидно Глен избягваше
прямите отговори.
Но не след дълго отново подновиха разговора. Говориха за какво ли не, но винаги
темите се въртяха около нея. Магда откри, че с удоволствие разказва за всичко, което я
интересува, като се започне от музиката — циганска и румънска народна и се свърши с
надеждите и мечтите й. Отначало думите излизаха предпазливо от устата й, но с помощта
на Глен, скоро се превърнаха в постоянен поток. Магда не помнеше друг подобен случай в
живота си да е говорила толкова много. А Глен умееше да слуша. Изглеждаше искрено
заинтригуван от това, което му разказваше, за разлика от всички останали мъже, които
чакаха първата възможност, да заговорят за себе си.
Така неусетно преминаха часове и над страноприемницата се спусна здрач. Магда
прикри една прозявка.
— Прощавай, — рече тя — май ти досадих с приказките за себе си. Стига съм
разказвала. А ти? Откъде си?
Глен сви рамене.
— Израснах в Западна Европа, но предполагам, най-правилно ще е да се каже, че
съм британец.
— Говориш изключително добре румънски — почти като местен.
— Неведнъж съм гостувал на румънски семейства. Живял съм почти из цялата
страна.
— Но като британски поданик, не се ли излагаш на риск, посещавайки в този
момент Румъния? Особено когато нацистите са толкова близко?
Глен се поколеба, преди да отговори.
— Всъщност, нямам някакво определено гражданство. Разполагам с документи че
съм поданик на най-различни държави, но си нямам своя страна. А и сред тези планини,
не смятам, че това ще е най-важното.
Човек без родина? Магда никога не беше чувала за подобно нещо. На кого ли
трябваше да дължи своята преданост?
— Все пак внимавай. Не съм чувала да има червенокоси румънци.
— Вярно — той се усмихна и прокара ръка през косата си. — Но в крепостта са се
разположили немците, а извън прохода дебнат жандармеристите от Желязната гвардия.
Така че, ще остана тук, макар и не за дълго. Мога да се грижа за себе си.
Магда почувства, че я пронизва разочарование — приятно й беше да го има за
компания.
— Колко дълго? — запита тя и се ядоса, че зададе въпроса прекалено бързо. Но
нищо не можеше да стори — трябваше да узнае.
— Достатъчно за последно посещение преди Германия и Румъния да обявят война
на Русия.
— Това е не…
— Неминуемо. И съвсем предстоящо — той се надигна от стола.
— Къде отиваш?
— Ще те оставя да си почиваш. Имаш нужда.
Глен се наведе към нея и положи мандолината в ръцете й. За миг пръстите му
докоснаха нейните и Магда усети по тях да минава нещо като електрически импулс, който
едновременно я разтърси и възбуди. Но не си отдръпна ръката… не… защото това би
преустановило усещането, би спряло приятната топла вълна, която се разливаше по тялото
й и се спускаше надолу, към краката.
Видя съвсем ясно, че и Глен чувстваше същото.