После той прекъсна контакта и отстъпи към вратата. Възбудата избледня, оставяйки
я леко замаяна. Искаше й се да скочи, да го сграбчи за ръката и да го помоли да остане. Но
не можеше да си представи, че е способна на подобна постъпка и дори бе изненадана от
хрумването си. Най-вече я възпираше собствената й несигурност. Кипящите вътре в нея
чувства и усещания бяха нови за Магда. Ще може ли да ги контролира?
Когато вратата се затвори зад него, Магда почувства в себе си хлад и празнина.
Поседя известно време замислена и тъжна и после реши, че така е по-добре. Нуждаеше се
от сън, трябваше да отдъхне и да е напълно готова за онова, което я очакваше.
Защото Магда бе решила твърдо идната нощ баща й да не се среща с Молашар.
21
Крепостта
Четвъртък, 1 май
17.22
Капитан Вьорман седеше сам в стаята си. През последния час беше наблюдавал
растящата сянка на крепостта, докато накрая слънцето се бе скрило. Заедно с това бе
нараствало е неспокойствието му. Сенките не би трябвало да го тревожат. Вече две
поредни нощи, в крепостта не бе имало смъртен случай и той не виждаше някаква
причина тази нощ да е различна. И все пак, безпокойството оставаше.
Бойният дух на войниците се беше възвърнал напълно. Отново бяха започнали да се
държат като победители. Четеше го непрестанно, по лицата им, в очите им. Живели бяха в
уплаха, няколко от другарите им дори бяха загинали, но те бяха издържали и все още
крепостта беше под техен контрол. И сега, когато момичето беше далеч от крепостта, а
нощите минаваха спокойно, между сивите и черните униформи беше сключено мълчаливо
примирие. Не се смесваха, но имаше нещо, което ги обединяваше — и едните и другите се
радваха на победата. Вьорман единствен чувстваше, че не е в състояние да сподели
ентусиазма им.
Погледна към картината си. От известно време го беше напуснало всякакво желание
да работи върху нея, а да започне нова просто нямаше сили. Не можеше да си наложи
дори да извади четките и да замаже сянката на обесения труп. С всяко ново поглеждане
му се струваше все по-отчетлива. Днес тоновете й бяха още по-черни и главата сякаш бе
дооформена. Той сви рамене и погледна встрани. Глупости.
Не… не съвсем глупости. Имаше нещо особено в крепостта. Вярно, две нощи
нямаше смъртни случаи, но крепостта бе останала непроменена. Злото не беше си
отишло, то просто си… отдъхваше. Отдъхваше? Това ли беше най-правилния израз? Не, не
точно. По-скоро — изчакваше. Но със сигурност не беше си тръгнало. Стените все така
продължаваха да го подтискат, въздухът бе оловен и изпълнен със спотаена заплаха.
Войниците долу се шегуваха и се тупаха по раменете. Но Вьорман не можеше да се
отпусне. Достатъчен му беше един единствен поглед към картината и той отново беше
изпълнен с мрачната увереност, че не е дошъл краят на убийствата, а само една пауза —
която можеше да приключи още тази нощ, или да продължи дълго. Нищо не е било
победено или прогонено. Смъртта бе все още тук, чакаща, готова да нанесе своя удар,
когато намери удобен случай.
Той разкърши рамене, за да се предпази от пронизващия хлад. Нещо щеше да се
случи — и то скоро. Усещаше го с фибрите на гръбнака си.
Още една нощ… дай ми само още една нощ.
Ако смъртта изчака поне до утре, Кемпфер ще тръгне с хората си за Плойещи. А
след това Вьорман ще поеме командата в свои ръце — без намесата на SS. И първото,
което ще нареди ще бъде незабавно да напуснат крепостта. Преди да са открили поредния
труп.
Кемпфер… интересно, какво ли прави добрият стар Ерик? Цял следобед не беше го
виждал.
Щурбанфюрерът от SS седеше прегърбен над железопътната карта на района около
Плойещи. Светлината постепенно отслабваше и очите вече го боляха от дългото изучаване
на тъничките преплитащи се линии. Май ще е най-добре да поспре за малко, а после да
продължи на електрическо осветление.
Той се изправи и разтърка очи. Днешният ден не можеше да се счита за изгубен.
Новата карта на железопътния възел се оказа източник на доста интересна информация.
Чакаше го много работа. Цялата тежест по изграждането на лагера щеше да падне на него, дори изборът на района. Вече беше намерил нещо подходящо. На източния край на жп
възела бяха издигнати няколко дървени бараки. В случай, че не се използваха, или пък
нямаха някакво особено важно предназначение — в което не се съмняваше — те щяха да