Магда искаше да е колкото се може по-далеч от него.
Спускането й се стори безкрайно дълго. Магда току поглеждаше назад в мрака,
повече инстинктивно, защото нищо не можеше да види. Когато стигна дъното, забеляза
сиянието на триъгълния отвор и мъглата отвъд него. Излезе навън, затръшна плочата и
пое облекчено въздух.
Едва след като се успокои, Магда си даде сметка, че макар да бе напуснала
крепостта, все още се намираше в пределите на злокобната й атмосфера. Тази сутрин
усещането се простираше до прага, а сега стигаше отвъд стените. Тя пое в мрака,
препъвайки се в камъните. Едва когато стигна реката почувства, че зловещата аура е
останала зад нея.
Изведнъж над нея се чуха приглушени крясъци и мъглата бе осветена от далечно
сияние. В крепостта бяха запалени всички светлини. Някой трябва да е открил телата на
двамата убити.
Магда се отдалечаваше с бърза крачка. Допълнителната светлина не представляваше
заплаха, защото не достигаше до нея. Тя се прецеждаше едва-едва, подобно на достигащи
до дъното на блатото слънчеви лъчи. Част от нея улавяше и задържаше мъглата, която от
това ставаше сякаш по-плътна и я прикриваше по-добре. Магда нагази в реката без да си
прави труда да се събува — искаше колкото се може по-скоро да напусне района на
крепостта. Сянката на моста премина над нея и не след дълго тя стигна основата на
каменистия хълм. Спря за малко да си поеме дъх и после се заизкачва, докато стигна
горните слоеве на мъглата. Пелената почти беше изпълнила клисурата и върхът на склона
бе само на няколко метра над нея. Веднага след като пресече открития участък Магда
почувства, че е в безопасност.
Затича се, леко приведена и навлезе в храстите, без да забавя ход. Някакъв корен се
уплете в крака й, Магда полетя напред и падайки, удари лявото си коляно в един издаден
камък. Тя присви ударения крак към гърдите си и захлипа, преглъщайки сълзите и
болката. Плачеше от яд към баща й, от облекчение, че се е измъкнала невредима от
крепостта, като последствие на преживяното, на онова, което й бяха сторили и другото —
което за малко щяха да й сторят.
— Била си в крепостта.
Глен. Никой друг не би желала да види повече от него в този момент. Тя избърса
очите си с ръкава на жилетката и се изправи — по-точно направи опит. Остра болка
проряза удареното й коляно и Глен побърза да я задържи, преди да е паднала.
— Удари ли се? — в гласа му долови нежност.
— Само се одрасках.
Тя опита да пристъпи напред, но кракът й се подгъна под нея. Без да промълви и
дума, Глен я вдигна на ръце и я понесе към страноприемницата.
За втори път тази вечер я носеха. Но сега беше различно. Прегръдката на Глен беше
като топло убежище, което разтопяваше смразяващия спомен, оставен от Молашар. Тя се
облегна на гърдите му и почувства, че страхът й се изпарява. Но как се е прокраднал до
нея, без да го чуе? Или може би е стоял през цялото време там и я е чакал?
Магда отпусна главата си на рамото му, чувствайки се в пълна безопасност. Да
можех само винаги да се чувствам така.
Без никакво усилие Глен я отнесе в сградата, пресече пустото предверие, изкачи се
по стълбите и влезе в нейната стая. След като я положи грижливо на леглото той
коленичи пред нея.
— А сега да видим коляното.
В началото Магда се поколеба, после вдигна полата си над удареното място, като се
стараеше бедрата й да останат покрити. Нещо вътре в нея й нашепваше, че не е редно да
остане насаме с почти непознат мъж и да му показва краката си, приседнала тук, на
леглото. Но нямаше как…
Чорапът от груба, сивкава вълна беше разкъсан и отдолу се виждаше отеклата,
ливидно оцветена капачка. Кожата беше подпухнала, тестовата. Глен се наведе към
легена, потопи във водата една кърпа и после я положи внимателно върху коляното.
— Това ще помогне — рече й той.
— Какво става в крепостта? — запита тя, втренчила поглед в червеникавата му коса.
Усещаше как от допира му по крака й се разлива топла вълна.
Той вдигна поглед към нея.
— Била си там тази вечер. Защо не ми каза?
— Вярно, бях там, но не мога да ти разкажа — или да проумея — това, което се
случи. Зная, че пробуждането на Молашар е променило крепостта. Навремето харесвах
това място. а сега се страхувам от него. Има някаква… прокоба горе в крепостта. Не е
необходимо да я виждаш, или докосваш, за да я почувстваш, също както понякога без да
поглеждаш навън знаеш, че времето се разваля. Усеща се в самия въздух… просмуква се