през порите ти.
— И каква „прокоба“ усещаш в Молашар?
— Той е зъл. Знам че звучи емоционално, но е така — той е зъл. Потомствено зъл.
Едно чудовищно, древно зло, което се храни с мъртъвци и цени всичко, що е пагубно за
живите, което мрази и се страхува от всичко, обичано от нас — тя млъкна, сякаш смутена
от категоричността на думите си. — Ето това чувствам. Ти как го разбираш?
Няколко секунди Глен я разглежда внимателно и едва след това отговори.
— Трябва да си крайно чувствителна, за да доловиш всичко това.
— И все пак…
— И все пак какво?
— И все пак преди малко Молашар ме спаси от лапите на две човешки същества,
които според всички правила би трябвало да са на моя страна и срещу него.
Зениците на Глен едва видимо се разшириха.
— Молашар те е спасил?
— Да. И уби двама есесовци… — тя потрепери при спомена — … беше ужасно. А
на мен нищо не ми стори така. Странно, нали?
— Много — Глен дръпна ръка от коляното й и я прокара през косата си. Магда
нямаше нищо против да я постави обратно на същото място, но той изглеждаше потънал в
мисли. — И ти избяга от него?
— Не. Той ме отнесе при баща ми — тя изчака Глен да възприеме думите й. Той
кимна бавно, сякаш открил някакъв свой смисъл в случилото се. — Има и още нещо.
— За Молашар ли?
— Не. За крепостта. Долу в подземията… нещо се движи. Може би то е издавало
странния драскащ звук.
— Драскащ звук — повтори с уморен глас Глен.
— Драскащ, чегъртащ… някъде далеч от дъното на галерията.
Без да промълви нито дума, Глен се изправи и застана до прозореца. Загледа
неподвижен крепостта.
— Разкажи ми всичко, което се е случило с теб тази вечер — от момента, когато си
влязла в крепостта да напускането й. С най-малките подробности.
Магда послушно разказа всичко което си спомни, но когато стигна мястото, където
Молашар я внасяше в стаята на баща й, гласът й секна.
— Какво има?
— Нищо.
— Как изглеждаше баща ти? — запита Глен. — Добре ли беше?
Гърлото й се сви болезнено.
— Да, добре беше — ала въпреки храбрата й усмивка, по бузите й се стичаха сълзи.
Колкото и да се стараеше, не можеше да ги задържи. — Каза ми да се махам… да го
оставя насаме с Молашар. Представяш ли си? След всичко, което преживях за да се добера
до него, той ми нареди да си тръгвам!
Отчаянието в гласа й най-сетне достигна до Глен и той се обърна към нея.
— Не го интересуваше, че съм била нападната от двама главорези, които за малко да
ме изнасилят! Дори не попита дали не съм наранена! Единственото, което го вълнуваше
беше че му отнемам от безценното време за среща с Молашар. Може и да съм му дъщеря,
но го е грижа повече да разговаря с това… същество!
Глен пристъпи към леглото и седна до нея. После обгърна раменете й и я привлече
нежно към себе си.
— Баща ти е в крайно тежко положение. Не бива да го забравяш.
— А той не бива да забравя, че ми е баща!
— Да — кимна успокояващо Глен. — Да, така е — той се изтегна на леглото и
притегли Магда до себе си. — Ела. Легни до мен и затвори очи. Ще се оправиш.
Магда се подчини с разтуптяно сърце, което заплашваше да изхвръкне. Без да
обръща внимание на болката в коляното, тя вдигна ударения крак и се извърна към него.
Така останаха да лежат на тясното легло, Глен подпъхнал ръка под нея, Магда положила
глава на рамото му, тялото й съвсем близо до неговото. За пръв път лежеше в едно легло с
мъж. Беше едновременно страшно и чудесно. Мъжественото му излъчване я обгръщаше и
й завърташе ума. Тя потръпваше всеки път, когато телата им се допираха, сякаш през
дрехите й преминаваше електрически ток. Дрехите, които вече я задушаваха.
Ненадейно тя се надигна и го целуна по устата. В първия миг Глен отвърна на
целувката, после се отдръпна.
— Магда…
Надникна в очите му, за да види там смес от желание, колебание и изненадан.
Сигурно е бил по-учуден от нея. Тази целувка беше съвсем непреднамерена, израз на
зараждащото се дълбоко в нея желание. Тялото й бе действало по собствена воля и тя не
бе направила никакъв опит да го спре. Този миг никога нямаше да се повтори. Той
съществуваше само сега. Искаше да каже на Глен, че желае да я люби, но не знаеше как.
— Някой ден, Магда — рече той, сякаш бе прочел мислите й. Той привлече лицето
й. — Някой ден. Но не сега. Не тази нощ.
После я погали нежно и й каза да заспива. Странно, но обещанието му й се стори
достатъчно. Възбудата я напусна, а с нея си отиде умората от преживяното. Изчезна дори