— Не, милорд — отвърна Талезин. — Милейди, трябва да измиете окото си с розова вода. Ще отида да…
— Остави я нея. Ще оживее. Иди виж какво става с коня ми.
Вратата се затръшна зад гърба на момчето и в стаята настана многозначителна тишина.
— Ела тук! — каза Рейн.
Ариана го погледна. Беше наметнал ризата си и това бе всичко. Стоеше разкрачен, с ръце на хълбоците и тази заплашителна поза изобщо не й се понрави.
— Ела тук!
Тя придърпа завивките още по-високо и отвърна:
— Още не си облечен.
Той пое дълбоко въздух и гръдният му кош се разшири.
— На много неща трябва да се научиш, Ариана, но първото е покорство. Ела тук!
— Върви по дяволите, норманецо!
Той направи крачка напред и тя скочи от леглото, влачейки завивките след себе си. Веднага осъзна две неща — не можеше да тича, увита във завивките, а и бе скочила не там, където трябваше: срещу нея се възправяше стена.
Тя се обърна с лице към него, хванала завивките като щит, и взе да пристъпва назад, докато гърбът й опря в хладната стена. Той я застигна с две крачки и дръпна чаршафа от ръцете й.
— Копеле!
Рейн затисна устата й с ръка и ако не беше подложил другата на тила й, тя сигурно щеше да се удари в камъка отзад.
— Тази дума май много ти харесва? Но на мен не ми се нрави да я чувам, изречена от сладките ти устни.
Ариана искаше да му каже, че не дава и пукната пара за това какво му харесва и какво не, но не можеше. Ръката му така здраво затискаше устата й, че тя почти нараняваше устната си с зъби.
— Сега ще ми се извиниш — каза той бавно и отчетливо. — И ще се обръщаш към мен с „господарю“.
Тя го гледаше право в очите и с поглед му казваше да върви по дяволите, заедно с титлата си, но той бе по-обигран в тези схватки и накрая Ариана отмести поглед.
Устата й вече беше свободна.
— Готов съм да чуя извиненията ти, Ариана — каза той тихо и сдържано.
И щеше да ги чуе, поне това й беше ясно. Тя вирна брадичка и се опита да го погледне надменно.
— Простете ми, че си позволих да спомена срамните обстоятелства около вашето раждане, господарю. Ще се старая да не го правя в бъдеще… колкото и често да ми напомняте за тези обстоятелства.
Той я погледна удивен.
— Боже Господи! Как успя едновременно да се извиниш и да ме обидиш отново!
Той продължи да я гледа. Веждите му се сключиха, устните му странно се извиха, сякаш не можеше да реши дали да се намръщи, или да се усмихне. Той промърмори нещо, притисна я до стената и залепи устата си за нейната. После я сграбчи за раменете, изправи я на пръсти, за да може да я целуне още по-страстно и езикът му се провря между зъбите й.
Тя заблъска с юмруци по гърдите му и го отлепи от себе си. Скулите му заиграха и по цялото му тяло преминаха тръпки на усилие. Той едва се сдържаше.
Ръцете му я освободиха, но погледът му все още я приковаваше за стената.
— Бях търпелив с теб снощи, защото ти беше за първи път, но ти си ми жена, Ариана, и аз имам нужда от наследник. И Бог ми е свидетел, че ще те налягам ден и нощ, докато не го постигна.
На Ариана й идеше да се изсмее над „търпението“ му, но вдигна глава и сдържано отвърна:
— Ще изпълня дълга си, за благото на Гвинедия, но не очаквай от мен да изпитвам удоволствие от това.
— Пет пари не давам дали ще изпитваш удоволствие, или не. Важното е да го понасяш.
Погледите им останаха приковани още миг, а после той се обърна и тръгна да се облича. Ариана грабна чаршафите и отново се зави.
Той се облече, без да продума, а тя стоеше залепена за стената, увита в чаршафите като в броня, и следеше всяко негово движение.
На вратата той се сиря, посочи леглото и каза:
— Ще ме чакаш там, когато се върна довечера. Ясно ли е?
— Напълно… господарю.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
От прозореца на спалнята Ариана проследи с поглед Рейн и Хю, които прекосяваха мочурливото поле. Конете им препускаха и хвърляха пръски изпод копитата си. Двамата братя носеха соколи на облечените си в броня юмруци и речните птици, усетили опасността, се издигнаха в небето.
Преди да излезе от крепостта, Рейн поспря на портата, хвърли поглед към замъка и вдигна високо копието си. Горещият летен вятър улови знамето му и го развя на фона на лазурното небе.
С този жест той сякаш искаше да й покаже кой бе господарят.
Ариана се изми и облече бързо. Бе решила веднага да се заеме със задълженията си на икономка в крепостта на съпруга й. Цял живот се бе подготвяла за тази отговорност и с нетърпение очакваше да усети тежестта й. Рейн можеше да се смята за господар на Рудлан, но тя бе негова съпруга и бе разбрала, наблюдавайки майка си в продължение на толкова години, че една жена може да има далеч по-голяма власт от това да наглежда предачките и да следи дали тръстиките се сменят веднъж седмично. Всъщност една способна жена можеше да стане незаменима помощница на мъжа си в управлението на неговото имение.