Вместо това, в резултат на молбата, на Гейбриъл му бе дадена допълнителна година. Щяха да продължат да го отглеждат в центъра, а вечерите щеше да прекарва в жилището на Джонас. От всички членове на семейството, включително и от Лили, се изискваше да подпишат декларация, че няма да се привържат към временния малък гост и че ще се разделят с него без възражения, когато трябва да бъде разпределен в новото си семейство на следващата церемония.
Но и след преместването на Гейбриъл догодина те пак щяха да могат да го виждат, помисли си Джонас, защото щеше да е част от общността. Ако бяха го освободили, нямаше да го видят повече. Никога. Всички освободени — дори новите деца — ги пращаха Другаде и те никога не се връщаха в общността.
През тази година баща им нямаше нито едно дете за освобождаване, така че Гейбриъл представляваше истински провал за него и го караше да се тревожи. Макар Джонас да не кръжеше непрестанно над малкото дете като Лили и баща си, той се радваше, че Гейб не бе освободен.
Първата церемония започна точно навреме и Джонас наблюдаваше как едно след друго новите деца получаваха имената си и след това ги предаваха на новите им семейства. Някои приемаха първото си дете. Но много от семействата се появяваха на сцената, придружени от друго дете, сияещо от гордост, че получава малко братче или сестричка. Джонас се чувстваше по същия начин, когато стана петгодишен и Лили беше разпределена в семейството му.
Ашър го побутна по ръката.
— Спомняш ли си, когато получихме Филипа? — прошепна той. Джонас кимна. Беше миналата година. Родителите на Ашър бяха чакали доста време, преди да подадат молба за второ дете. Може би, предположи Джонас, са били твърде изтощени от непрестанните лудории на Ашър и са имали нужда от малко почивка.
Две момичета от тяхната група, Фиона и Теа, отсъстваха от залата, защото чакаха с родителите си да получат ново дете. Но подобна разлика във възрастта на децата в едно семейство беше рядкост.
Когато Церемонията на едногодишните свърши, Фиона зае мястото си в редицата пред Джонас и Ашър. След това се обърна и им прошепна.
— Толкова е сладък. Но не харесвам много името му. — Тя направи физиономия и се засмя.
Новото братче на Фиона беше номер четирийсет и три — Бруно. Страхотно име — помисли си Джонас — като… ами, като Гейбриъл.
Публиката ръкопляскаше и се изправи на крака, когато едно грейнало от радост семейство получи момченцето си, на което бе дадено името Кейлъб.
Новият Кейлъб беше заместващо дете. Двойката беше изгубила своя първи Кейлъб, жизнерадостно момче от групата на четиригодишните. Загубата на дете беше рядкост, защото общността беше изключително предпазлива. Всеки гражданин проявяваше бдителност и се стремеше да предпазва децата. Но първият Кейлъб някак се беше измъкнал незабелязано и беше паднал в реката. Цялата общност участва в Церемонията на загубата, изричайки името на Кейлъб през все по-големи интервали и все по-тихо, докато дългият и мрачен ден отмина и малкият четиригодишен постепенно изчезна от съзнанието им.
Сега по време на именуването беше изпълнена Церемонията на заместването — докато двойката стоеше на сцената със спящото ново дете, всички започнаха да повтарят името му, най-напред тихо и спокойно, а после все по-бързо и по-високо. Сякаш първият Кейлъб се завръщаше.
Друго ново дете получи името Роберто и Джонас си спомни, че старият Роберто беше освободен миналата седмица. Но в чест на новия Роберто не бе проведена церемонията по заместването. Освобождаването не беше същото като загубата.
По време на церемониите на две, три и четиригодишните, той стоеше търпеливо на мястото си, все по-отегчен, както всяка година. След това дойде почивката за обяда — храната беше поднесена отвън — после всички се върнаха обратно по местата си за Церемонията на петгодишните, шестгодишните, седемгодишните и най-накрая на осемгодишните, която беше последната за този ден.
Джонас гледаше с радост Лили, която крачеше гордо към сцената, присъедини се към групата си и получи новото яке, което щеше да носи тази година. То беше с по-малки копчета и за пръв път с джобове, което показваше, че е достатъчно зряла да се грижи сама за някои свои малки вещи. Тя стоеше тържествено, слушайки строгата реч за отговорностите на осемгодишните и първите часове за доброволен труд тази година. Но Джонас виждаше, че макар да изглежда съсредоточена, Лили се взира с копнеж в редицата лъскави колелета, които щяха да бъдат раздадени на деветгодишните на следващата сутрин.