Догодина, Лили-Били, помисли си Джонас.
Беше изтощителен ден и дори Гейбриъл, който бе върнат в коша си от Центъра за детски грижи, спа дълбоко тази вечер.
Най-накрая дойде сутринта на Церемонията на дванайсетгодишните.
Сега баща му и майка му седяха заедно сред публиката. Джонас ги виждаше да ръкопляскат безучастно, докато деветгодишните си тръгваха от сцената, бутайки новите си велосипеди, всяко с блестяща табелка е името на притежателя му, закрепена отзад.
Той знаеше, че родителите му са потрепнали, подобно на него самия, когато Фриц, който живееше в съседното жилище, получи колелото си и веднага се блъсна в трибуната. Фриц беше много непохватно дете, на което постоянно му налагаха наказания. Нарушенията му винаги бяха дребни: обувка на грешния крак, забравена домашна работа, пропуски в учебната подготовка. Но всяко от тези провинения се отразяваше негативно на авторитета на родителите му и накърняваше чувството за ред и успех в общността. Джонас и семейството му бяха убедени, че колелото на Фриц често ще бъде захвърляно на някоя алея, вместо грижливо да бъде поставяно на местата за паркиране.
Най-накрая всички деветгодишни се върнаха по местата си, а велосипедите им бяха откарани навън, където щяха да ги очакват. Когато деветгодишните за пръв път се качваха на колелата си, това винаги извикваше шеги. „Искаш ли да ти покажа как да караш? — щяха да кажат по-големите им приятели. — Знам, че никога преди това не си го правил.“ Но деветгодишните, които в нарушение на правилата тайно се бяха упражнявали седмици наред, винаги подкарваха усмихнати велосипедите си, балансирайки перфектно върху тях, а спомагателните колела дори не докосваха земята.
Беше ред на десетгодишните. На Джонас тяхната церемония винаги му се беше струвала скучна — само отнемаше време, докато всяко дете се сдобиеше с отличителната си прическа. Десетгодишните момичета се прощаваха с плитките си, а дългите детски кичури на момчетата се заменяха от по-подходящи за възрастта и пола им къси подстрижки.
По сцената се движеха работници с метли и събираха изпопадалите коси. Джонас можеше да чуе възбудения ропот на родителите на новите десетгодишни. Той знаеше много добре, че тази вечер в много жилища щеше да последва неизбежното подрязване и поправяне на набързо направените прически.
Единайсетгодишните. Сякаш собствената му церемония беше минала съвсем скоро. Спомни си, че и тя не беше от най-интересните. Единайсетгодишните просто чакаха да станат дванайсетгодишни. Просто трябваше да се отбележи времето, през което не настъпваха никакви значими промени. Раздаваше се ново облекло — бельо за момичетата, чиито тела бяха започнали да се променят, и по-дълги панталони за момчетата, с джобове със специална форма за калкулаторите, които щяха да използват тази година в училище. Но тези неща се раздаваха в опаковани пакети без специална реч.
Отново почивка за обяд. Джонас осъзна, че е гладен. Той и останалите деца от групата му се скупчиха около масите пред залата и си взеха пакетите с храна. Вчера по време на обяда беше много весело, имаше шеги и закачки. Но днес всички бяха неспокойни и стояха встрани от другите деца. Джонас наблюдаваше деветгодишните, които се въртяха около колелетата си и се любуваха на табелките с имената им. После се загледа как десетгодишните прокарват ръка през късите си подстрижки, а момичетата разтърсваха глави, за да усетят необичайната лекота на косите си без тежките плитки, които бяха носили толкова дълго.
— Чух за някакво момче, което било напълно сигурно, че ще получи назначение инженер — прошепна Ашър, докато се хранеха, — а вместо това го определили за хигиенист. Той скочил в реката, плувал дълго и се присъединил към следващата общност, на която попаднал. Никой никога не го видял отново.
Джонас се засмя.
— Това е измислена история, Аш — каза той. — Татко каза, че я е чувал още когато той самият е бил дванайсетгодишен.
Но Ашър не се успокои и все поглеждаше към реката, която се виждаше зад голямата зала.
— Дори не мога да плувам много добре — каза той. — Инструкторът ми по плуване каза, че нямам нужната палавост или нещо такова.