— Плаваемост — поправи го Джонас.
— Все тая. Нямам я. Потъвам.
— Както и да е — отбеляза Джонас, — някога познавал ли си някой, имам предвид наистина да си го познавал, а не просто да си чувал за него, който да се е присъединил към друга общност?
— Не — съгласи се Ашър неохотно. — Но можеш. Пише го в правилата. Ако не можеш да се приобщиш към своята общност, можеш да подадеш молба да бъдеш прехвърлен Другаде и да бъдеш освободен. Майка ми каза, че веднъж, преди около десет години, някой подал молба и на следващия ден вече го нямало. — После той се подсмихна. — Каза ми, че я влудявам, и ме заплаши, че ще подаде молба да ме преместят Другаде.
— Шегувала се е.
— Знам. Но това, което каза — че някой го е направил — е вярно. Наистина е било така. Единия ден е бил тук, а на следващия е изчезнал. Никога повече не го видели. Нямало е дори Церемония за освобождаване.
Джонас сви рамене. Това не го безпокоеше. Как беше възможно някой да не се приспособи? Та общността беше така прецизно организирана, всеки избор се правеше толкова внимателно. Дори брачният съюз се подлагаше на щателно проучване. След подаването на молба, някои възрастни чакаха месеци и дори години, преди техният съюз да бъде одобрен и провъзгласен. Всички лични качества — характер, темперамент, интелигентност и дори интереси, трябваше да си подхождат и съвършено да се допълват. Майката на Джонас например беше по-интелигентна от баща му, но той беше по-уравновесен. Двамата бяха в баланс. Брачният им съюз беше сполучлив. В продължение на три години те бяха наблюдавани от Съвета на старейшините подобно на всички останали семейства, за да им бъде разрешено да подадат молба за дете.
Старейшините обмисляха педантично както брачния съюз, именуването и разпределението на новите деца, така и назначенията. Джонас беше уверен, че назначението, му, както и това на Ашър, ще бъде най-подходящото за тях. Само му се искаше обедната почивка да свърши и публиката да се върне в залата, за да не се притеснява повече.
Сякаш в отговор на неизказаното му желание прозвуча сигналът и тълпата се насочи към входа.
7
Сега групата на Джонас беше заела нови места, непосредствено пред сцената.
Бяха подредени според номерата, които бяха получили при раждането си и които се използваха много рядко след именуването им. Но, разбира се, всеки знаеше номера си. Понякога в момент на раздразнение от непослушанието на някое дете родителите му използваха номера му, за да му покажат, че е недостойно за името си. Джонас винаги се подсмихваше, когато чуеше ядосан родител да се обръща остро към някое хленчещо дете: „Престани, двайсет и три!“
Джонас беше номер деветнайсет. Той беше деветнайсетото дете, родено в неговата година. Това означаваше, че на церемонията по именуването му вече е можел да се изправя и се е очаквало скоро да проходи и да започне да говори. Това му беше дало известно предимство през първите една-две години, тъй като беше по-развит от останалите деца в групата му, родени в по-късни месеци от годината. Но съвсем естествено това предимство се загуби, когато стана тригодишен.
Тригодишните се развиваха едновременно, макар че чрез номерата винаги можеше да се разбере кое дете е с няколко месеца по-голямо от друго. В действителност пълният номер на Джонас беше единайсет-деветнайсет, тъй като във всяка група имаше и друго дете с номер деветнайсет. А днес след Церемонията на единайсетгодишните вече имаше двама души с еднакви номера. В обедната почивка Джонас се беше усмихнал на новия единайсет деветнайсет — срамежливо момиче на име Хариет.
Но номерата се дублираха само през тези няколко часа. Много скоро той вече нямаше да бъде единайсетгодишен. Щеше да стане дванайсетгодишен, а след това годините му вече нямаше да са от значение. Щеше да бъде възрастен като родителите си, макар и неопитен.
Ашър беше номер четири и седеше по-близо до пътеката. Щеше да получи назначението, си четвърти.
Фиона, с номер осемнайсет, беше от лявата му страна, от другата седеше номер двайсет — момче на име Пиер, което Джонас не харесваше особено. Пиер беше много сериозен и досаден и непрекъснато дърдореше. „Проверявал ли си правилника, Джонас? — винаги му шепнеше той надуто. — Не съм сигурен, че това е в рамките на правилата.“ Обикновено ставаше дума за някоя глупост, за която никой не го беше грижа — дали да разкопчае връхното си копче във ветровит ден, или да се опита да покара колелото на някой приятел, просто за да види разликата.