Публиката избухна в смях. Едно от задълженията на наставниците на тригодишните беше да научат децата да говорят правилно. Ашър също се засмя. Изглеждаше смутен, но и доволен от специалното внимание към него.
— Всъщност — продължи ръководителката, подсмихвайки се — дори си мислехме дали да не наложим някакво наказание на наставника на Ашър, който го е обучавал, когато е бил тригодишен. По време на обсъжданията си припомнихме много истории от времето, когато той придобиваше знанията си по езика. И особено случая с разликата между похапване и пошляпване. Спомняш ли си, Ашър?
Той кимна и през публиката отново премина смях. Джонас също си спомняше, макар че тогава той самият бе едва тригодишен.
Наказанията, които се налагаха на малките деца, бяха система от пошляпвания с дисциплинарната пръчка — тънко гъвкаво средство, което жилеше болезнено при удар. Специалистите по детски грижи бяха много внимателно обучени в методите за налагане на дисциплина — бързо шляпване през ръцете за малки провинения и три по-силни по краката при повторно нарушение.
Горкият Ашър, той винаги говореше прекалено бързо и бъркаше думите още от дете. Веднъж, когато беше тригодишен, нетърпелив да получи закуската си, той обърка „шляпване“ с „хапване“, докато чакаше в редицата за сутрешното хранене.
Джонас си спомняше съвсем ясно случката. Все още виждаше как малкият Ашър се върти припряно в редицата и надава жизнерадостен вик: „Искам си шляпването“.
Другите тригодишни, включително Джонас се закискаха притеснено. „Хапване — поправиха го те. — Имаш предвид хапване, Ашър.“ Но грешката беше направена. А правилното усвояване на езика беше едно от най-важните задължения на малките деца. Ашър си беше поискал шляпване.
Дисциплинарната пръчка в ръката на наставника изсвистя, когато той замахна към ръцете на Ашър. Момчето изплака и веднага се поправи. „Хапване“, прошепна той.
Но на следващата сутрин той го бе направил отново. На следващата седмица пак. Изглежда, не можеше да спре, макар че за всяка грешка ударите с дисциплинарната пръчка се умножаваха и оставяха белези по краката му. Най-накрая за известно време Ашър беше спрял изобщо да говори.
— За кратко — каза Първият старейшина — Ашър стана доста мълчалив. Но накрая се научи. — Тя се обърна към него с усмивка. — Когато отново започна да говори, имаше напредък. И сега греши много рядко. И бързо се поправя и се извинява. А чувството му за хумор е неизчерпаемо.
Публиката зашумя в знак на съгласие. За веселият нрав на Ашър знаеше цялата общност.
— Ашър — ръководителката повиши глас, за да направи официалното съобщение, — твоето назначение ще бъде помощник координатор на развлеченията.
Той стоеше лъчезарно усмихнат, докато ръководителката окачаше новата значка на гърдите му. После се обърна и слезе от сцената, а публиката го изпрати с аплодисменти. Когато отново зае мястото си, ръководителката на общността погледна надолу към него и за четвърти път произнесе думите, които щеше да каже на всеки нов дванайсетгодишен. Но тя винаги успяваше да вложи различно значение.
— Ашър — рече, — благодарим ти за твоето детство.
Назначенията продължиха и Джонас гледаше и слушаше, вече облекчен от прекрасното назначение, което получи най-добрият му приятел. Но колкото повече наближаваше неговият ред, толкова по-неспокоен ставаше. Всички дванайсетгодишни докосваха развълнувано значките си, докато сядаха по местата. Джонас знаеше, че вече си мислят за предстоящото обучение. Някои от тях — като едно прилежно момче, което бе разпределено за лекар, едно момиче, назначено за инженер, и друго в отдел „Законност и правосъдие“ — ги очакваха дълги години работа и учене. Работниците и родните майки щяха да имат много по-кратък период на обучение.
На трибуната излезе номер осемнайсет — Фиона. Джонас знаеше, че вероятно е притеснена, но тя беше спокойно момиче и стоеше тихо по време на церемонията.
Дори аплодисментите, макар и възторжени, изглеждаха някак спокойни, когато тя получи отговорното назначение на болногледачка на старите. Беше идеално за едно чувствително и грижовно момиче като нея и когато отново зае мястото си до него, на лицето й грееше усмивка на удовлетворение.
Когато ръкоплясканията секнаха и ръководителката на общността взе следващата папка и погледна към тяхната група, Джонас се приготви да тръгне към сцената. Вече беше спокоен, че редът му най-после бе дошъл. Пое си дълбоко въздух и приглади косата си с ръка.