— Двайсет — Гласът на старейшината прозвуча съвсем ясно. — Пиер.
Тя ме пропусна, помисли си Джонас изумен. Неправилно ли беше чул? Не. Изведнъж публиката се засуети и започна да шепне, цялата общност бе осъзнала, че ръководителката от осемнайсет премина направо на двайсет. От лявата му страна Пиер с учудено изражение се изправи от мястото си и се запъти към сцената.
Грешка. Това е просто грешка. Но Джонас знаеше, че не е така. Ръководителката не правеше грешки, не и на Церемонията на дванайсетгодишните.
Почувства се замаян и не можеше да се съсредоточи. Не чу какво назначение получи Пиер и едва долови аплодисментите, когато момчето се връщаше към мястото си с новата значка. След това бе извикан номер двайсет и едно. После двайсет и две.
Всички излизаха по реда си. Джонас седеше замаян, докато минаваха номерата, започващи с трийсет и четирийсет, и краят им наближаваше. Всеки път, при всяко извикване сърцето му подскачаше и в съзнанието му нахлуваха объркани мисли. Може би тя всеки момент ще произнесе името му. Възможно ли беше да е забравил собствения си номер? Не. Винаги е бил деветнайсет. Дори седеше на място, отбелязано с номер деветнайсет.
Но тя го беше пропуснала. Другите от групата му го поглеждаха смутено и бързо извръщаха очи. Видя загрижения поглед на наставника им.
Джонас се сви, опитвайки се да се смали на седалката си. Искаше да изчезне, да се изпари, да престане да съществува. Не му достигна кураж да се обърне и да потърси родителите си в тълпата. Не би могъл да понесе вида на помрачените им от срам лица.
Сведе глава и започна да размишлява. Каква грешка бе сторил?
8
Зрителите бяха неспокойни. Последното назначение аплодираха някак плахо, нямаше го обичайното кресчендо на всеобщия ентусиазъм. Из залата се чуваше тревожно шушукане.
Джонас също ръкопляскаше, удряйки машинално дланите си, но движенията му бяха съвсем несъзнателни. Умът му се беше изключил и всички предишни емоции — очакването, възбудата, гордостта, щастливото чувство за близост с приятелите му — се бяха стопили. Изпитваше само унижение и страх.
Ръководителката на общността изчака да стихнат аплодисментите, после отново заговори със звучния си приятен глас:
— Зная, че всички сте разтревожени и смятате, че съм допуснала грешка.
Тя се усмихна. В залата се възцари тишина. Когато чуха спокойните й думи, всички си отдъхнаха и сякаш задишаха по-леко.
Джонас вдигна глава.
— Причиних ви безпокойство — продължи тя и извиси глас — и моля общността за извинение.
— Приемаме извинението ти — промълвиха всички в един глас.
— Джонас — каза тя и го погледна, — на теб дължа специално извинение. Накарах те да се терзаеш.
— Приемам извинението ви — отвърна Джонас с неравен глас.
— Моля те, ела сега при мен.
Сутринта, докато се обличаше в дома си, той бе упражнявал бодрата уверена походка, с която смяташе да излезе на сцената. Но сега бе забравил за това. Струваше му огромно усилие да се надигне, да изкачи стъпалата с натежалите си крака, да прекоси сцената и да застане до Първия старейшина.
Тя го прегърна утешително през напрегнатите рамене и се обърна към публиката:
— Джонас не беше назначен. — Сърцето му пропадна. Тя направи пауза, после каза: — Джонас бе избран.
Той премигна. Какво означаваше това? Долови всеобщото неразбиране и неспокойното раздвижване в залата. Те също бяха озадачени.
С твърд властен тон тя обяви:
— Джонас бе избран за Пазител на паметта.
Той чу едновременното ахване, острото поемане на дъх, почувства удивлението на всеки от гражданите. Видя разширените им очи, прочете страхопочитанието по лицата им.
И продължаваше да не разбира.
— Този избор се провежда много, много рядко — каза ръководителката. — Нашата общност има само един Пазител. И именно той обучава заместника си. Нашият Пазител ни служи много дълго.
Джонас проследи погледа й. Тя погледна към старейшините и очите й се спряха на един от тях, който седеше в средата, но като че ли бе някак странно откъснат от останалите. Джонас никога преди не го беше виждал — мъж с дълга брада и светли очи. Той се взираше съсредоточено в Джонас.
— Ние се провалихме при последния си избор преди десет години — продължи ръководителката сериозно. — Тогава Джонас беше още съвсем малък. Няма да се спирам на този случай, защото на всички ни е тежко да си спомняме за него.