Джонас не знаеше за какво става въпрос, но можеше да усети всеобщия смут. Всички се размърдаха неспокойно на местата си.
— Този път не избързахме — продължи тя. — Нямахме право на нова грешка. Понякога — продължи тя вече по-спокойно и напрежението в залата стихна — до последния момент не сме сигурни в правилността на назначенията, дори и след най-прецизни наблюдения. Понякога се тревожим, че въпреки обучението не всички ще развият нужните качества. Единайсетгодишните все пак са още деца. Това, което на тази възраст изглежда като жизнерадост и търпеливост — черти на характера, необходими за възпитателя, с годините може да се окаже, че са били просто лекомислие и леност. Така че ние продължаваме да ги наблюдаваме и по време на обучението и коригираме темперамента им, ако се налага. Но Пазителя не може да бъде наблюдаван и моделиран по време на обучението. Това е ясно записано в Правилата. Той трябва да бъде сам, отделен от всички, докато сегашният Пазител го подготвя за най-почетната длъжност в нашата общност.
Сам? Отделен от всички? Джонас слушаше с все по-нарастващо безпокойство.
— По тази причина изборът трябва да бъде безпогрешен и да бъде подкрепен единодушно от всички старейшини. Те не трябва да имат никакви колебания, дори и най-малките. Ако по време на избора някой от старейшините изкаже и сянка на съмнение, това е достатъчно кандидатът да бъде отхвърлен. Джонас беше определен като възможен Пазител преди много години. Ние го наблюдавахме много внимателно. И нямаше никакви колебания. Той показа, че притежава всички качества, необходими за Пазителя.
Все още с ръка на рамото му ръководителката на общността започна да изброява:
— Интелигентност. Всички знаехме, че Джонас беше най-добрият ученик в групата си. Почтеност. Както и всички нас Джонас също допускаше грешки. — Тя му се усмихна. — Ние очаквахме това, но се надявахме, че веднага ще се явява за наказание и той го правеше. Смелост. Само един от нас тук е преминал през суровото обучение, през което трябва да премине Пазителя. И това, разбира се, е най-важният член на съвета — сегашният Пазител. Той беше този, който отново, и отново ни повтаряше, че за тази длъжност е необходим кураж. Джонас — обърна се към него тя, говорейки високо, за да я чуе цялата общност, — по време на обучението си ти ще изпитваш болка. Физическа болка. — Той усети през него да преминава страх. — Болка, каквато никога не си изпитвал. Да, разбира се, ти си ожулвал коленете си, когато си падал от колелото. Миналата година дори си прищипа пръста на вратата. — Джонас кимна, припомняйки си неприятната случка. — Но сега трябва да понесеш болка — продължи тя внимателно, — каквато никой от нас не е изпитвал, защото е отвъд границите на опита ни. Самият Пазител не можа да ни я опише, само ни напомняше, че за това изпитание ще ти е нужна смелост. Ние не можем да те подготвим за това. Но сме сигурни, че си храбър.
Джонас изобщо не се чувстваше храбър. Не и сега.
— Четвъртото необходимо качество — продължи Първият старейшина — е мъдростта. Джонас все още я няма. Но ще я придобие по време на обучението си, уверени сме в това. И най-накрая на Пазителя е нужно още нещо, което мога само да назова, но не и да го опиша. Не го разбирам. Вие, членовете на общността, също няма да го разберете. Може би Джонас ще успее, защото Пазителя ни каза, че той вече го притежава. Нарича го Способността да виждаш отвъд.
Ръководителката на общността погледна въпросително към Джонас. Всички го гледаха. Залата беше притихнала.
За миг той се вцепени. Обзе го отчаяние. Не притежаваше такава способност, каквато и да беше тя. Не знаеше за какво говори ръководителката. Сега беше моментът да си го признаели да каже „Не, нямам я. Не мога“. И да помоли старейшините за снизхождение, да им поиска прошка, че ги е подвел, и да им обясни, че е бил неправилно избран.
Но когато погледна към публиката, към морето от лица, онова нещо отново се случи. Същото като с ябълката.
Те се промениха.
Премигна и всичко отново си беше като преди. Той поизправи рамене. За пръв път почувства плаха увереност.
Ръководителката все още го гледаше. Както и всички останали.
— Да, мисля, че е вярно — каза той. — Все още самият аз не го разбирам. Но понякога наистина виждам нещо. И вероятно то е отвъд.
Тя свали ръката си от раменете му.
— Джонас — каза, обръщайки се не само към него, а и към цялата общност, — ще бъдеш обучен за следващ Пазител на паметта. Благодарим ти за твоето детство.
След това се обърна и слезе от сцената, оставяйки го сам. Той стоеше там, изправен пред тълпата, която спонтанно започна да скандира името му.