— Джонас — в началото съвсем тихо, шепнешком. — Джонас. Джонас. — После все по-бързо и по-силно.
— ДЖОНАС. ДЖОНАС. ДЖОНАС.
Джонас разбираше, че повтаряйки името му, общността приема него и новата му роля и му дава живот, както го бе дала на новото дете Кейлъб. Сърцето му се изпълни с признателност и гордост.
Но и със страх. Той не разбираше за какво бе избран. Не знаеше какъв трябва да бъде.
И какво изобщо щеше да стане с него.
9
Сега за пръв път през своите дванайсет години Джонас се почувства изолиран и различен. Той си спомни думите на Първия старейшина — че ще бъде обучаван сам, отделно от другите.
Но обучението му все още не беше започнало, а докато напускаше сцената, той вече чувстваше самотата.
Държейки папката, която му бе дала ръководителката, той си проправи път през множеството, търсейки семейството си и Ашър. Хората се отдръпваха настрани, втренчени в него, и на него му се струваше, че може да чуе шушукането им.
— Аш — усмихна се той, виждайки приятеля си близо до редицата с колела. — Да се приберем заедно?
— Разбира се — Ашър се усмихна с обичайната си дружелюбна усмивка. Но за миг Джонас долови някакво колебание у приятеля си, някаква несигурност.
— Поздравления — каза Ашър.
— И на теб — отвърна Джонас. — Беше наистина забавно, когато тя спомена за пошляпването. Получи повече аплодисменти от всички останали.
Другите дванайсетгодишни се тълпяха наоколо, прибирайки акуратно папките си във велосипедните кутии. Във всяко жилище днес щяха да разучават инструкциите за започващото обучение. Години наред децата учеха уроците си за следващия ден, прозявайки се от отегчение. Тази вечер всички щяха с готовност да запаметяват правилата на назначението, си.
— Поздравления, Ашър! — провикна се някой. След това последва същото колебание. — И на теб, Джонас!
Двамата също поздравяваха приятелите си от групата. Джонас забеляза, че родителите му го наблюдават от велосипедите си. Лили вече беше седнала на седалката на багажника зад майка им.
Той им помаха. Те му отвърнаха и се усмихнаха, но Лили го гледаше сериозно с палец в устата.
Той подкара колелото си към дома, разменяйки си шеги с Ашър.
— Ще се видим сутринта, координаторе на развлеченията — извика той, слизайки от колелото пред жилището си.
— Да! Ще се видим — отвърна Ашър и продължи. И отново за миг Джонас почувства, че нещата не са вече същите, не са такива, каквито бяха през годините на дългото им приятелство. Може би си въобразяваше. Отношенията им с Ашър не можеха да се променят.
Вечерята беше по-тиха от обичайното. Лили дърдореше за часовете си като доброволец, които щяла да започне в Центъра за детски грижи, защото вече била експерт в храненето на Гейбриъл.
— Добре, добре — каза тя, когато баща й я погледна укорително. — Няма да споменавам името му. Не би трябвало да го знам. Но вече искам да е утре — възкликна тя възбудено.
Джонас въздъхна тежко.
— А аз не бързам — промърмори той.
— Джонас, това е изключителна чест — каза майка му. — Аз и баща ти се гордеем с теб.
— Това е най-важната длъжност в общността — каза баща му.
— Но миналата вечер ти каза, че назначенията са най-важната работа.
Майка му кимна.
— Това е друго. Това всъщност не е работа. Никога не съм си и помисляла, не съм очаквала… — тя направи пауза. — Все пак има само един Пазител.
— Но Първият старейшина каза, че и преди са избирали Пазител, но са се провалили. За какво става дума?
Родителите му се поколебаха. Накрая баща му каза:
— Беше съвсем като днешния ден — настъпи същото напрежение, когато един от единайсетгодишните беше пропуснат. След това обявиха избора си.
— Как му беше името? — прекъсна го Джонас.
— Нейното, не неговото — отвърна майка му. — Беше момиче. Но никога не трябва да споменаваме името й или да го даваме на ново дете.
Джонас беше потресен. Да забранят името ти, беше най-позорното наказание.
— Какво се случи с нея? — попита той нервно.
Родителите му изглеждаха смутени.
— Не знаем — отвърна баща му. Беше очевидно, че се чувства неловко. — Никога повече не я видяхме.
Настъпи тишина. Родителите му се спогледаха. Накрая майка му се изправи и каза:
— Това е висока чест, Джонас. Наистина висока.
Преди да си легне, когато остана сам в стаята си, той най-накрая отвори папката. Някои от дванайсетгодишните бяха получили дебели папки, натъпкани с напечатани страници. Представи си как Бенджамин — момчето, което щеше да се занимава с наука — чете с наслаждение правилата и инструкциите. И как Фиона усмихнато изучава процедурите, които в близките дни трябваше да усвои.