Но неговата папка беше почти празна. Вътре имаше само един лист. Той го прочете два пъти.
ДЖОНАС
ПАЗИТЕЛ НА ПАМЕТТА
1. Всеки ден, веднага след учебните часове, отивай в Пристройката зад Дома на старите и се представяй на служителя.
2. Всеки ден, веднага щом приключат часовете ти на обучение, се прибирай в жилището си.
3. От този момент нататък си освободен от задължението да спазваш правилата, свързани с грубостта. Можеш да зададеш всякакъв въпрос на който и да било гражданин и ще получиш отговор.
4. Не обсъждай обучението си с други членове на общността, в това число и с родителите си и старейшините.
5. Отсега нататък ти е забранено да споделяш сънищата си.
6. Не търси медицинска помощ при болест или нараняване, ако те са свързани с обучението ти.
7. Нямаш право да подаваш молба за освобождаване.
8. Разрешава ти се да лъжеш.
Джонас беше потресен. Какво щеше да стане с приятелите му? С безгрижните часове, които прекарваше в игра на топка и разходки с колелото край реката? Това бяха едни от най-щастливите мигове в живота му. Нима му бяха отнети? Той не беше изненадан от строгите напътствия кога и къде да отиде. Всеки дванайсетгодишен трябваше да знае как ще започне обучението му. Но в неговия график не се предвиждаше никакво време за почивка.
Беше поразен от отмяната на правилата за грубостта. Прочитайки отново инструкциите обаче, осъзна, че от него не се изискваше да се държи грубо, а просто имаше това право. Беше сигурен, че никога не би се възползвал от него. Така бе свикнал с вежливите обноски в общността, че мисълта да зададе неудобен въпрос на някой гражданин или да привлече нечие внимание с неучтивото си поведение, го плашеше.
Забраната да разказва сънищата си не го тревожеше. Той толкова рядко сънуваше, че винаги се затрудняваше да участва в споделянето, затова беше доволен, че няма да му се налага да го прави повече. За момент обаче се замисли как да постъпи на следващия ден. Ами ако имаше сънища тази нощ, трябваше ли просто да каже на семейството си, че не е сънувал, както беше правил и друг път? Това щеше да е лъжа. Но пък последното указание гласеше… не, той все още не беше готов да мисли за последното указание.
Но ограничаването на медицинската помощ го безпокоеше. Тя беше достъпна за всички граждани, дори за децата. Когато си беше прищипал пръста е вратата, той бързо бе уведомил майка си по говорителя и тя беше отправила официално искане за болкоуспокояващо, което начаса беше доставено в жилището им. Почти веднага мъчителната болка в ръката му бе стихнала и бе преминала в туптене. Джонас помнеше туптенето, а не болката.
Прочитайки отново шестата инструкция, той осъзна, че прищипаният пръст не спада към категорията „свързано с обучението“. Така че, ако някога му се случеше отново — което беше малко вероятно, защото след инцидента много внимаваше с тежките и големи врати — пак щеше да получи лекарство.
Хапчето, което сега пиеше всяка сутрин, също не беше свързано с обучението. Така че щеше да продължи да го взима.
Но той си спомни думите на Първия старейшина за болката, която ще трябва да изтърпи по време на обучението си. Беше я нарекла неописуема.
Джонас преглътна тежко, опитвайки се безуспешно да си представи колко силна би могла да бъде тази божа, при това без никакви лекарства. Но това беше отвъд въображението му.
Не обърна никакво внимание на седмата инструкция. Никога не си беше и помислял да подава молба за освобождаване. Не би го направил при никакви обстоятелства.
Накрая се реши да прочете отново последното правило. Още от най-ранното си детство, когато бе изричал първите си думи, той бе научен никога да не лъже. Това беше неизменна част от правилното усвояване на езика. Веднъж, когато беше четиригодишен, точно преди обедното хранене в училище беше казал: „Умирам от глад“.
Моментално бе отведен за кратък урок по правилна употреба на речта. Обясниха му, че той не умира от глад. Той беше гладен. Никой в общността не умираше от глад, нито някога щеше да умира от глад. Да кажеш такова нещо, беше лъжа. Неволна лъжа, разбира се. Прецизността в езика е необходима, за да се избягват неволните лъжи. „Разбра ли?“, попитаха го тогава. И той бе разбрал.