Никога, доколкото си спомняше, не му се беше искало да излъже. Ашър не лъжеше. Лили не лъжеше. Родителите му не лъжеха. Никой не го правеше. Освен…
Неочаквано му хрумна една плашеща мисъл. Ами ако и другите възрастни получаваха същото указание в деня, когато ставаха дванайсетгодишни.
Ами ако всички бяха намерили в папките си инструкцията: Можеш да лъжеш?
Умът му бушуваше. Сега, когато имаше право да задава неудобни въпроси и да получава отговор, навярно можеше (колкото и да му беше трудно да си го представи) да попита някой възрастен, баща си например: Ти лъжеш ли?
Но нямаше как да разбере дали му казва истината.
10
— Аз съм дотук, Джонас — каза Фиона, когато стигнаха входа на Дома на старите и оставиха велосипедите си на стоянката. — Не знам защо съм толкова нервна — призна тя и завъртя папката в ръцете си. — Била съм тук толкова пъти.
— Е, сега вече всичко е различно — отвърна Джонас.
— Дори табелките с имената на колелата ни — засмя се Фиона. През нощта табелките на всеки дванайсетгодишен бяха свалени от Екипа по поддръжка и заменени със знак, който означаваше „Гражданин в процес на обучение“.
— Не искам да закъснея — каза тя бързо и тръгна по стълбите. — Ако свършим по едно и също време, ще се приберем заедно.
Джонас кимна, помаха й и сви към Пристройката — малко крило, залепено за гърба на сградата. Той също не искаше да закъснява още първия ден.
Пристройката изглеждаше съвсем обикновена и на вратата й нямаше никаква табела. Той тъкмо посегна към голямата дръжка, когато на стената забеляза звънец и го натисна.
— Да? — прозвуча глас от говорителя над звънеца.
— Ами, Джонас е. Аз съм новият… искам да кажа…
— Влизай.
Чу се изщракване и той разбра, че вратата е отключена.
Фоайето беше много малко и в него имаше само едно бюро, зад което някаква служителка подреждаше документи. Тя вдигна поглед, когато той влезе, след това за негова изненада се изправи. Не беше кой знае какъв жест, но никой никога преди това не се бе изправял, за да го поздрави.
— Добре дошъл, Пазителю на паметта — каза тя почтително.
— О, моля ви — отвърна той, смутен — наричайте ме Джонас.
Тя се усмихна, натисна един бутон и отново се чу изщракване, след което вратата вляво се отвори.
— Можеш направо да влизаш — каза тя.
Забеляза объркването му и разбра какво го смущава. Вратите в общността никога не се заключваха, не и тези, които той беше виждал.
— Заключва се, за да не бъде обезпокоен Пазителя — обясни жената. — Ще му бъде трудно да се съсредоточава, ако гражданите постоянно влизат и излизат тук, търсейки Отдела за ремонт на велосипеди например.
Джонас се засмя с облекчение. Жената изглеждаше дружелюбна. Всъщност в общността често се шегуваха с това — Отделът за ремонт на велосипеди толкова често се местеше, че никой не знаеше къде се намира.
— Няма за какво да се тревожиш — успокои го тя и погледна към един стенен часовник, — но той не обича да чака.
Джонас влезе бързо през вратата и се озова в уютно помещение, което на пръв поглед не се отличаваше от собственото му жилище. Мебелите в цялата общност бяха стандартни — практични, солидни и с ясна функция. Легло за спане. Маса за ядене. Бюро за учене.
Тази просторна стая беше обзаведена със същите мебели, но те бяха някак по-различни. Столовете и креслото бяха тапицирани с по-мека и по-пищна материя. Краката на масата не бяха прави като тези в дома му, а тънки и извити, украсени по краищата с дърворезба. Леглото в далечния ъгъл на стаята беше покрито с великолепна бродирана покривка.
Но най-много го поразиха книгите. Семейството му притежаваше необходимите справочници, които можеха да бъдат видени във всяко жилище — речник и дебел указател с учрежденията, фабриките, сградите и комитетите. И Книгата на правилата, разбира се.
Това бяха единствените книги, които някога беше виждал. Даже не предполагаше, че съществуват други.
Но стените на тази стая бяха покрити с лавици, стигащи до тавана. По тях имаше стотици, а може би и хиляди томове с блестящи релефни букви.
Джонас не беше в състояние да откъсне очи от тях. Не можеше да си представи какво съдържат всички тези хиляди страници. Възможно ли беше да има и други правила, освен онези, които ръководеха общността. Или други фабрики и учреждения?
Имаше само няколко секунди да се огледа, защото мъжът, който седеше зад масата, го наблюдаваше. Пристъпи бързо напред и застана пред него.