— Аз съм Джонас — каза той, като се поклони леко.
— Знам. Добре дошъл, Пазителю на паметта.
Джонас разпозна мъжа. Беше същият старейшина, който на церемонията изглеждаше някак отделен от останалите, макар да беше облечен като тях.
Джонас погледна смутено светлите му очи, в които се отразяваха неговите собствени.
— Сър, моля да ме извините, ако не ви разбирам…
— Изчака, но мъжът не му отвърна със стандартния отговор за приемане на извинение, затова продължи: — … но си помислих, имам предвид, мисля си — поправи се той, спомняйки си, че ако точността на езика беше важна, тя беше особено важна сега, в присъствието на този мъж, — че вие сте Пазителя на паметта. Аз само… ами аз бях назначен, имам предвид избран, едва вчера. Не съм никой. Все още.
Мъжът го погледна замислено, безмълвно. В погледа му се четяха интерес, любопитство, загриженост и може би малко съчувствие.
Най-накрая проговори.
— От днес, от този момент ти си Пазителя. Аз дълго бях Пазител. Много, много дълго. Вече си забелязал това, нали?
Джонас кимна. Лицето на мъжа беше покрито с бръчки, а очите му, макар да бяха проницателни, изглеждаха уморени. Под тях имаше тъмни сенки.
— Мога да видя, че сте много стар — отвърна почтително Джонас. Към старите винаги се отнасяха с уважение.
Мъжът се усмихна. Докосна развеселено отпуснатата плът на лицето си.
— Всъщност не съм толкова стар, колкото изглеждам — рече той. — Работата ме състари. Знам, че изглеждам така сякаш скоро трябва да бъда освободен, но всъщност ми остава още доста време. Все пак се зарадвах, когато те избраха. Отне им много време. Изминаха цели десет години откакто се провали предишният избор и енергията ми вече започна да се изчерпва. Нуждая се от останалите си сили за твоето обучение. Чака ни тежка и болезнена работа, и двама ни.
— Заповядай, седни — каза той и посочи близкия стол. Джонас се настани на меката тапицирана мебел. Мъжът затвори очи и продължи да говори. — Когато бях дванайсетгодишен, бях избран също като теб. Бях изплашен, както си и ти сега, сигурен съм. — Той отвори за миг очи и се вгледа в Джонас, който кимна. После отново ги затвори. — Дойдох в тази същата стая, за да започна обучението си. Беше преди толкова много време. Предишният Пазител ми изглеждаше също така стар, както и аз на теб. И изглеждаше също толкова уморен. — Той се изправи на стола си, отвори очи и каза: — Можеш да ми задаваш въпроси. Аз самият нямам голям опит в описването на тази работа. За нея е забранено да се говори.
— Зная това, сър. Прочетох инструкциите — отвърна Джонас.
— Значи мога да пропусна някои неща — мъжът се подсмихна. — Длъжността ми е важна и изключително уважавана, но това не означава, че съм съвършен и последният път, когато се опитах да обуча заместник, се провалих. Моля те, задавай ми всякакви въпроси, които биха ти помогнали.
Джонас имаше въпроси. Хиляди. Милиони. Толкова въпроси, колкото бяха книгите, наредени по рафтовете. Но засега той не зададе нито един.
Мъжът въздъхна, изглежда подреждайки си мислите. След това отново заговори.
— Най-общо казано — започна той, — макар това да не е особено лесно, моята работа е да ти предам всички спомени, които имам. Спомени от миналото.
— Сър — поде Джонас неуверено, — ще ми бъде много интересно да науча историята на вашия живот и да чуя спомените ви… — После добави бързо: — Моля да ме извинете, че ви прекъснах.
Мъжът махна нетърпеливо с ръка.
— Без извинения тук. Нямаме време за това.
— Ами — продължи Джонас, смутен, че може би отново прекъсва Пазителя, — ще ми бъде интересно, наистина, но не разбирам защо това е толкова важно. Мога да върша някаква друга работа в общността и във времето си за почивка да слушам историите от вашето детство. За мен ще бъде удоволствие. Всъщност — вметна той — вече съм го правил в Дома на старите. Те обичат да разказват за детството си и винаги е приятно да чуеш историите им.
Мъжът поклати глава.
— Не, не. Не се изразих ясно. Не моето минало и моето детство трябва да ти предам… — Той се облегна назад, отпускайки главата си върху тапицираната облегалка. После добави с въздишка: — … а спомените на целия свят. Онова, което се е случило преди теб, преди мен, преди предишния Пазител и поколенията преди него.
Джонас се смръщи.
— Целия свят? Не разбирам. Имате предвид не само нас? Не само общността? Имате предвид и Другаде! — Той се опита да осмисли чутото. — Извинете ме, сър, но не ви разбирам. Може би не съм достатъчно умен. Не разбирам какво имате предвид, като казвате „целия свят“ или „поколенията преди него“. Мислех, че сме само ние. Мислех, че има само сега.