Осмисляйки всички тези неща, докато летеше надолу, той се наслаждаваше на спиращия дъха възторг, който го изпълни — скоростта, чистият студен въздух, абсолютната тишина, чувството за баланс, радостната възбуда и покоят.
След това, приближавайки долината, с намаляването на наклона на насипа — хълма — скоростта на шейната се забави. Беше потънала в снега и той я изтласкваше с тялото си, придвижвайки я напред, за да продължи въодушевяващото спускане.
Накрая снегът стана твърде дълбок за тънките плазове на шейната и тя спря. Джонас остана за миг задъхан, стиснал въжето с премръзналите си ръце. Плахо отвори очи — не очите, с които гледаше снега, шейната и хълма, те си бяха отворени по време на цялото му необикновено спускане. Отвори обикновените си очи и видя, че все още е на леглото и дори не се беше помръднал.
Мъжът стоеше до леглото и го гледаше.
— Как се чувстваш? — попита той.
Джонас се изправи и се опита да отговори честно.
— Изненадан — отвърна той след малко.
Пазителя избърса чело с ръкава си.
— Пфу — изпухтя той. — Беше изтощително. Но знаеш ли, дори предавайки ти този малък спомен, мисля, че се чувствам облекчен.
— Имате предвид… казахте, че мога да задавам въпроси, нали? — Мъжът кимна окуражително. — Имате предвид, че вече нямате този спомен — за спускането с шейната?
— Точно така. Малко тежест падна от това старо тяло.
— Но той беше толкова забавен. И сега вече го нямате! Аз ви го отнех.
Мъжът се засмя.
— Това, което ти дадох, беше просто едно спускане с една шейна по един хълм, имам цял свят от тези неща в ума си. Мога да ти ги давам едно по едно хиляди пъти и пак ще ми останат.
— Искате да кажете, че аз — тоест ние — можем да го направим отново? — попита Джонас. — Много бих искал. Мисля, че можех да я управлявам с въжето. Не опитах този път, защото беше толкова ново за мен.
Възрастният мъж се засмя и поклати глава.
— Може би друг път, за разпускане. Но нямаме никакво време за игра, наистина. Просто исках да започна, като ти покажа как действа. Сега — каза той делово — легни отново. Искам…
Джонас го направи. Беше нетърпелив за следващия спомен, независимо какъв щеше да бъде той. Но изведнъж изникнаха толкова много въпроси.
— Защо нямаме сняг и шейни, и хълмове? — попита той. — И кога е било това? Моите родители имали ли са шейни, когато са били малки? А вие?
Възрастният мъж сви рамене и отново се подсмихна.
— Не — каза той на Джонас. — Това е много далечен спомен. Затова и беше толкова изтощителен. Трябваше да го върна обратно от много поколения назад. Беше ми предаден малко след избирането ми и предишният Пазител също трябваше да го върне през дълъг период от време.
— Но какво се е случило с тези неща? Със снега и всичко останало?
— Климатичен контрол. Снегът правеше отглеждането на храната трудно, ограничаваше земеделския цикъл. А непредсказуемото време правеше транспорта почти невъзможен понякога. Беше непрактично и напълно изчезна, когато преминахме към Еднаквостта. Хълмовете също. Заради тях превозването на стоки не беше никак лесно. Камиони, автобуси — забавяха ги. Така че… — Старецът махна с ръка, сякаш заставяйки хълмовете да изчезнат. — Еднаквост — заключи той.
Джонас се намръщи.
— Щеше ми се тези неща да ги имаше все още.
Мъжът се усмихна.
— Аз също — каза той. — Но изборът не е наш.
— Но, сър, след като имате толкова много власт…
Мъжът го поправи.
— Почит — каза той твърдо. — Аз съм много почитан. Какъвто ще бъдеш и ти. Но ще разбереш, че това няма нищо общо с властта. Сега легни спокойно. След като подхванахме темата за климата, нека ти предам нещо друго. И този път няма да ти кажа как се нарича, защото искам да проверя нивото на възприятието ти. Би трябвало да можеш да стигнеш сам до названието. Аз ти помогнах предварително, като ти казах за снега, шейната и хълма.
Без да чака указания, Джонас затвори очи. Отново почувства пръстите по гърба си. Зачака.
Сега усещанията дойдоха по-бързо. Но ръцете не бяха студени, дори излъчваха топлина върху тялото му и бяха леко влажни. Топлината се разпростря до раменете му, после нагоре към врата и лицето му. Усещаше я дори там, където беше облечен — приятно, цялостно чувство — и този път, когато облиза устните си, въздухът беше топъл и тежък.
Джонас не се движеше. Нямаше шейна. Лежеше сам на някакво място навън, а топлината идваше отвисоко. Не беше така вълнуващо като спускането през снега, но беше приятно и отпускащо.