Изведнъж в съзнанието му изникна понятие — слънчева светлина. И знаеше, че идва от небето.
След това всичко свърши.
— Слънчева светлина — каза той на глас, отваряйки очи.
— Браво, позна. Това прави работата ми по-лесна. Няма да ми се налага да ти обяснявам много.
— И идваше от небето.
— Точно така — каза мъжът. — Точно както е било някога.
— Преди Еднаквостта. Преди контрола на климата — добави Джонас.
Мъжът се засмя.
— Възприемаш добре и се учиш бързо. Много съм доволен от теб. Мисля, че това е достатъчно за днес. Добре започнахме.
Един въпрос тревожеше Джонас.
— Сър — подхвана той, — ръководителката на общността каза, а и вие го споменахте, че ще бъде болезнено. Затова бях малко уплашен. Но въобще не болеше. Наистина ми беше приятно.
Той погледна въпросително мъжа.
Старият човек въздъхна.
— Започнах със спомени на удоволствие. Предишният ми провал ме научи на това. — Той няколко пъти вдиша дълбоко, после каза: — Джонас, ще бъде болезнено. Но това все още не е нужно.
— Аз съм смел. Наистина.
Джонас се надигна. Мъжът го погледна и се усмихна.
— Виждам — каза той. — Е, след като попита, мисля, че имам сили за още един сеанс. — Легни отново. Това ще е последното за днес.
Джонас с радост се подчини. Затвори очи и зачака, отново усети ръцете, след това топлината и слънчевите лъчи, струящи от небето в онази нова част от съзнанието му. Този път, докато лежеше, приличайки се под прекрасната топлина, той усети как минава времето. Истинското му аз осъзнаваше, че са минали само минута-две, но другото му аз, което получаваше спомена, чувстваше, че лежи на слънцето от часове. Кожата му пареше. Неспокойно помести едната си ръка и усети остра болка в свивката под лакътя.
— Ох — изстена той и се размърда на леглото. — О-у-у — извика отново и когато отвори уста, лицето му беше болезнено.
Знаеше, че има дума за това, но заради болката му се изплъзваше. После всичко свърши. Джонас отвори очи, потрепвайки от неприятното усещане.
— Болеше ме — каза той — и не можах да достигна до думата.
— Това беше слънчево изгаряне — рече старецът.
— Много ме болеше, но се радвам, че ми го предадохте. Беше интересно. Сега разбирам предупрежденията за болката.
Мъжът не отговори. Помълча известно време, накрая каза:
— Хайде, ставай. Време е да се прибираш.
И двамата се запътиха към центъра на стаята. Джонас облече туниката си.
— Довиждане — каза той. — Благодаря ви за този първи ден.
Възрастният мъж му кимна. Изглеждаше изтощен и малко тъжен.
— Сър…? — започна Джонас плахо.
— Да? Въпрос ли имаш?
— Ами, просто, не знам името ви. Помислих си, че вие сте Пазителя, но пък нали ми казахте, че сега аз съм Пазителя и не зная как да ви наричам.
Мъжът се отпусна назад в удобния си тапициран стол. Раздвижи раменете си, сякаш за да прогони някаква болка в тях. Изглеждаше ужасно уморен.
— Наричай ме Пазителю — каза той.
12
— Добре ли спа, Джонас? — попита майка му на закуска. — Нямаше ли сънища?
Джонас просто се усмихна и кимна. Все още не беше готов да лъже, но нямаше желание да каже истината.
— Спах много дълбоко — отвърна.
— Де да можеше и той да спи така — рече баща му и се наведе от стола си, за да докосне юмручето на Гейбриъл, който лежеше в кошчето си на пода. До главата му беше подпрян плюшеният хипопотам и се взираше напред с празните си очи.
— Аз също — каза майка му, завъртайки очи. — Толкова неспокойна вечер.
Джонас не беше чул новото дете през нощта, защото наистина беше спал дълбоко. Но не беше вярно, че не бе сънувал.
Отново и отново се беше спускал по заснежения хълм. През цялото време му се беше струвало, че има някаква цел, нещо — не можеше да разбере какво — което лежеше отвъд долината, където шейната му бе затънала в снега.
Събуди се с чувството, че иска, че дори му е необходимо да достигне до това място в далечината. Че то е нещо добро. Нещо приятно. Нещо важно.
Но не знаеше как да отиде до него.
Опита се да прогони това остатъчно чувство и си събра нещата за училище. Там днес всичко беше някак различно. Часовете бяха същите: език и комуникация, търговия и промишленост, наука и технологии, гражданско право и управление. Но по време на междучасията и обедната почивка другите дванайсетгодишни не спираха да разказват за своя първи ден на обучение. Всички говореха едновременно, прекъсвайки се едни други, извиняваха се набързо и след това продължаваха да се прекъсват, развълнувани от новите преживявания.