Джонас отново легна с ръце отстрани. Вече се чувстваше удобно тук. Затвори очи и изчака да усети познатия допир на ръцете на Пазителя по гърба си.
Но вместо това той просто каза:
— Върни си спомена за шейната. В самото му начало, когато си на върха на хълма, преди да започне спускането. И този път погледни надолу към шейната.
Джонас беше объркан. Отвори очи.
— Извинете ме — попита той учтиво, — но не трябва ли вие да ми предадете този спомен?
— Сега той вече е твой, не е мой. Аз ти го предадох.
— Но как мога да го върна?
— Можеш да си спомниш нещата от миналата година или когато си бил седем или петгодишен, нали?
— Разбира се.
— Почти същото е. Всеки в общността има спомени в рамките на своето поколение. Но сега ти ще можеш да се връщаш по-назад. Опитай. Концентрирай се.
Джонас отново затвори очи. Пое си дълбоко въздух и започна да търси шейната, хълма и снега в съзнанието си.
И ето ги, те бяха там. Не му струваше никакво усилие. Отново седеше на върха на хълма, сред вихрушката от снежинки. Усмихна се от удоволствие и издиша топлия въздух от устата си. След това, както беше инструктиран, погледна надолу. Видя ръцете си, стискащи въжето, покрити със сняг. Видя краката си и ги помести настрани, за да види шейната под себе си.
Смаян, той се втренчи в нея. Този път видяното не беше мимолетно. Този път шейната имаше и продължи да има — дори след като примигна и отново се взря в нея — онова мистериозно качество, което бе забелязал при ябълката. А също и в косата на Фиона. Шейната не се променяше. Просто си беше такава.
Джонас отвори очи, все още беше на леглото. Пазителя го гледаше въпросително.
— Да — каза Джонас бавно, — имаше го и при шейната.
— Нека опитам още нещо. Погледни към библиотеката. Виждаш ли най-горната редица книги?
Джонас ги потърси с поглед. Взря се в тях и те се промениха. Но промяната беше кратка. В следващия миг изчезна.
— Случи се и с книгите — каза Джонас, — но отново си отиде.
— Значи съм прав — каза Пазителя. — Започваш да виждаш червения цвят.
— Кое?
Пазителя въздъхна.
— Как да го обясня? Някога отдавна, във времето на спомените, всичко е имало форма и размер, както и сега, но също така е имало и една друга характеристика, наречена цвят. Имало е много цветове и един от тях се е наричал червен. Този, който започваш да виждаш. Приятелката ти Фиона има червеникава коса — доста специфична, забелязал съм я и преди. И когато спомена косата на Фиона, това ме подсети, че вероятно започваш да виждаш червения цвят.
— А лицата на хората? Тези, които видях на церемонията?
Пазителя разтърси глава.
— Не, кожата не е червена. Но има червени оттенъци в нея. Имало е времена — ще видиш това в спомените по-нататък — когато хората са били с различен цвят на кожата. Това е било, преди да преминем към Еднаквостта. Днес кожата на всички е еднаква и това, което си видял, са червените оттенъци. Вероятно когато си видял лицата да придобиват цвят, той не е бил така наситен и ярък, както при ябълката или косата на приятелката ти. — Пазителя изведнъж се засмя. — Никога не постигнахме съвършената Еднаквост. Предполагам, че генетиците все още се мъчат да отстранят грешките. Косата на Фиона вероятно ги влудява.
Джонас слушаше, опитвайки се да разбере.
— Ами шейната? — каза той. — Тя го имаше това нещо — червения цвят, но изобщо не се промени, Пазителю. Просто си беше такава.
— Защото е спомен от времето, когато червеният цвят си го е имало.
— Беше толкова… иска ми се да се изразя най-точно… Червеното е било толкова красиво.
Пазителя кимна.
— Такова е!
— През цялото време ли го виждате?
— Виждам ги всичките. Всички цветове.
— А аз ще ги виждам ли?
— Разбира се. Когато получиш спомените. Имаш способността да виждаш отвъд. Ще придобиеш мъдрост заедно с цветовете. И още много други неща.
Точно в този момент Джонас не се интересуваше от мъдростта. Цветовете го очароваха.
— Защо не могат всички да ги виждат? Защо са изчезнали цветовете.
Пазителя сви рамене.
— Хората са направили този избор — предпочели са Еднаквостта. Преди мен, преди моя предшественик — много, много отдавна. Ние сме се отказали от цветовете, когато сме се отказали и от слънчевата светлина, и изобщо от различията. — Той се замисли за миг. — Сдобихме се с контрол над много неща. Но трябваше да се лишим от други.