— Не, нищо. За момент ми се стори, че са повехнали и трябва да уведомим Службата по градинарство, че се нуждаят от поливане. — Джонас въздъхна и се обърна.
Една вечер се прибра от обучението си, изпълнен с нови знания. Този ден Пазителя беше избрал един потресаващ и тревожен спомен. Под допира на ръцете му Джонас изведнъж се беше озовал на съвършено непознато място — горещо и ветровито под необятното синьо небе. Наоколо имаше малки туфи трева, няколко храста и камънаци, а недалеч на фона на небето се виждаха ниски дървета с широки стволове. Чуваше звуци, най-напред остро изщракване — в съзнанието му изникна думата пушки — след това изстрели и чудовищен звук от тежко падане, съпроводено от трясъка на счупени клони.
После чу гласове, които си подвикваха един на друг. Надничайки от мястото, където беше скрит зад някакви храсти, той си спомни за онова, което Пазителя му беше казал — че е имало времена, когато хората са имали различен цвят на кожата. Наистина двама от мъжете имаха тъмнокафява кожа, останалите бяха светлокожи. Приближавайки се, той видя как изтръгват бивните на слон, лежащ неподвижно на земята, и ги влачат оплискани с кръв. Джонас беше залят от ново възприятие за червения цвят.
После мъжете потеглиха бързо към хоризонта с превозно средство, хвърлящо камъни изпод колелата си. Един от тях го удари по челото и го събори на земята. Надяваше се с това всичко да свърши, но споменът продължи.
От скришното си място зад дърветата видя да се появява друг слон. Много бавно той се приближи до осакатеното тяло и го погледна. Побутна с гъвкавия си хобот огромния труп, после го протегна нагоре, откърти няколко клонки с листа и покри с тях разкъсаната плът.
Накрая сведе голямата си глава, вдигна хобота си и изрева в пустошта. Джонас никога преди не беше чувал подобен звук. Беше изпълнен с гняв и мъка и сякаш никога нямаше да спре.
Ревът продължи да звучи в ушите му и когато отвори очи и остана да лежи съкрушен на леглото. Не стихваше и докато въртеше бавно педалите към вкъщи.
— Лили — попита той вечерта сестра си, която взе утешителния си предмет — плюшения слон, от лавицата, — знаеш ли, че някога наистина е имало слонове? Живи?
Тя погледна надолу към опърпаната играчка и се усмихна.
— Да, бе. Сигурно — отвърна скептично.
Джонас отиде и седна зад тях, докато баща му развързваше панделките на Лили и разресваше косата й. Постави ръка върху раменете им. С цялото си същество се опита да им предаде частица от спомена — не за измъчения рев на слона, а за самото му съществуване, за грамадното създание и за нежното докосване, с което се бе погрижило за приятеля си накрая.
Но баща му продължи да разресва дългата коса на Лили, а тя нетърпеливо се размърда под ръката на брат си.
— Джонас — каза тя, — причиняваш ми болка.
— Извини ме, че ти причиних болка, Лили — промърмори Джонас и отдръпна ръката си.
— Приемам извинението ти — отвърна Лили равнодушно, размахвайки безжизненото слонче.
— Пазителю — попита веднъж Джонас, докато се приготвяха за работа, — нямате ли съпруга? Или не ви е разрешено да кандидатствате за брачна партньорка? — Макар да не беше длъжен да спазва правилото за избягване на грубостта, на него му беше ясно, че въпросът му е груб. Но Пазителя го окуражаваше да задава въпроси, без да показва, по какъвто и да е начин, че е смутен или обиден дори и от най-личните.
Пазителя се подсмихна.
— Не, няма правило, което да ми забранява това. Аз също имах съпруга. Забравяш колко съм стар, Джонас. Някогашната ми съпруга сега живее с бездетните възрастни.
— О, разбира се — Джонас наистина беше забравил възрастта на Пазителя. Когато хората от общността остарееха, животът им се променяше — те вече не бяха нужни за създаването на семейство. Когато Джонас и Лили пораснеха, родителите им също щяха да отидат да живеят с бездетните възрастни.
— Ти ще можеш да кандидатстваш за съпруга, ако желаеш, Джонас. Но те предупреждавам, че ще ти бъде трудно. Начинът ти на живот ще бъде различен от този на останалите семейства, защото книгите са забранени за гражданите. Единствено ти и аз имаме достъп до тях.
Джонас огледа внушителните редици томове наоколо. Той вече успяваше понякога да види цветовете им. През всичките часове, прекарани с Пазителя в разговори и предаване на спомени, Джонас все още не беше отворил нито една от тях. Но бе прочел някои от заглавията и знаеше, че в книгите се съдържа цялото знание за изминалите векове и че един ден те ще бъдат негови.
— Значи, ако имам съпруга и може би деца, ще трябва да крия книгите от тях?